Село Змейково

Глава 18

 Онгалград, столицата на Белгар бе идеалният град, с величествени крепостни стени, четири кули на четирите краища на града. В инфраструктурата на града, бяха събрани културните стилове на всички епохи на белгарското изкуство. Градът нямаше достъп до море, но беше на кръстопът и това го правеше най-големия икономически център в държавата. Самият град представляваше своеобразна крепост с голямо тържище пред канския двор. Зад самите стени на града бяха разположени казармите на военните. След това беше градската част, тя беше разделена на квартали по положение в обществото. В Белгар нямаше бедни хора. Всеки имаше или земя, или работа - занаят, с която можеше да издържа семейство.  В центъра на самия град зад малко по-малки крепостни стени беше двореца на Кан Крум. Двореца представляваше огромна дълга сграда на девет етажа. От двете му страни имаше кули високи четиринадесет етажа, в които се заточваха политически затворници и шпиони. Целия двор представляваше уникална градина с голямо разнообразие на растения. Разбира се тук там бяха разположени няколко битови сгради, както и сгради за спане на градинарите. Войниците които охраняваха Кана бяха разположени на първия етаж на двореца, а покоите на кана се намираха в западното крило на деветия етаж. Където се намираше и той. Кан Крум бе застанал на прозореца и наблюдаваше пурпурния залез. В ръката си държеше стъклена чаша с дванадесет годишна сливова ракия от собствената си винарна. В покоите му влетя един запъхтян прислужник, като се препъна при влизането.

-  Ваше ви..ви..ви..височество… - запелтечи прислужникът,

той бе плувнал в пот от тичането до тук. Вълнението му се подушваше във въздуха. Човека бе видимо притеснен.

-  Какво се е случило та нахълтваш така? – кана се стресна

от поведението на слугата. – Говори човече, говори?

Прислужника си взе глътка въздух и продължи:

- Пристигна пратеник на пограничните села с холораните.

Холоранската армия е на път към Онгалград. – кана го погледна още по-обезпокоено. Но прислужника си пое още малко дъх и продължи: - Използвали са змейове! Отвличали са жени и деца, освен мъжете! - кана направи изплашена гримаса, след което му връчи чашата с ракия с думите:

- Допий, я. Имаш повече нужда от мен.  – кана потупа

прислужника по рамото и излизайки от покоите си нареди: - Известете висшия съвет за сигурност, да се събере след 1 часа в  заседателната зала. – двамата стражници, които стояха пред стаята му го последваха към покоите на жена му.

****

Берад бе потънал в кръв. На всякъде по улиците имаше кръв, части от човешки органи и разкъсани човешки тела. Всички можещи да носят оръжие мъже бяха брутално избити, въпреки че тази дума не беше най-подходящата, защото бруталността с която беше извършен този акт, бе нечовешка. И тя не бе извършена от хора.

Момчетата стояха в една килия плувнали от пот от неистовата жега. В този момент врата се отвори, Койчо стана със сетни усилия от нара, на който бе седнал до брат си.

-        Хайде, няма да имаме по-специална покана. – каза той

и подаде ръка на брат си, а после издърпа и двамата братовчеди от местата им на съседния нар.

Жегата изцеждаше цялата им жизненост, те минаха по коридора от килията към преддверието на полицейския участък, в който ги бяха затворили. Кръвта се стичаше от стените, пода също бе покрит с нея, а в преддверието Лошите мъртви дояждаха жертвите си. Койчо потрепна когато един от тях се приближи към него, но веднага смени посоката, и се върна при предишната си жертва. Те пристъпваха бавно вече не толкова от изтощение, колкото от страха. Въпреки, че знаеха, че Краз не би позволил да им се случи нищо, самата гледка на това, което тези не мъртви същества са сътворили бе ужасяваща. Кръв, кости, част от плът и вътрешности имаше навсякъде. От един ъгъл изскочи Краз почти гол.

-        Май малко попрекалих, а? – той избърса кръвта от

устните си. Момчетата гледаха с погнуса, а Краз щракна с пръсти и Лошите мъртви започнаха да се заравят във земята. След малко повече от минута всички бяха изчезнали, и нямаше следа от тях. Освен разкъсаните тела, които бяха оставили след себе си.

***

 Камелия, жената на кана беше седнала пред голямото си огледало монтирано над нощното ѝ шкафче в покоите си. Красивата и гъста руса коса се спускаше свободно, като покриваше раменете и. В огледалото се оглеждаше приятно на външност женско лице, излъчващо женственост с правите си форми. Очите и бяха светло сини почти сиви. Тя докосна с ръка носа си. После се усмихна и се дръпна назад. В този момент врата се отвори, в покоите и влезе Кан Крум. Усмивката и озари стаята. Въпреки, че бяха заедно то повече от 6500 години те още се обичаха. Генно модифицираните им тела щяха да издържат вечно, но и те можеха да бъдат убити. Кан Крум се приближи към нея, пое ръцете ѝ като я изправи от стола. После нежно я придърпа към себе си и устните му срещнаха нейните. После тя се сгуши в прегръдката ми.

-Ще има тежка война с холораните. – прошепна  той в

ухото ѝ.

- Не, пак ли? – тя се отдръпна от прегръдката му. – Този

Кърт Дерин наистина няма да се откаже, нали?

- Да, но не трябва да допускаме да влезе в двореца. Не искам

и тази планета да се превърне в Земята. – по лицето на кана се четеше видимо притеснение. – Идват към нас!

- Но как са преминали през пограничните села? –

изненадано попита тя.

- Използвали са змейове за да отвлекат хората. Отвличали са

и мъже, и жени, и деца даже.  – Кан Крум застана на прозореца.

- О богове…

- Явно Антига е жива. След като уби Краз изчезна в дън

земя. – той я погледна. – Няма  друг, който да е толкова могъщ вещер, че да можеше да контролира змейовете.

- Михаил ще може ли да се справи я нея?- Камелия търсеше

бързо решение.

- Ще му се наложи, въпреки че той не може да се мери с нея.

– кана я придърпа обратно в прегръдките си и я целуна по русата и глава.

****

Морските пехотинци на адмирал Гере Свенсон слязоха от лодките. В купом всички се подредиха по взводове и роти. Цялата армия наброяваше 15500 човека с командния състав. Ротните капитани стояха пред своите роти готови за рапорт, а самия Адмирал Гере Свенсон стоеше пред строя. Далеч зад него се приближаваше Дренек Дерин със свитата от девет охранителя.

Адмирала изслуша рапортите на подчинените си след, което издаде заповеди и се обърна към вече пристигналия принц на холораните:

-        Чест и почитания ваше имперско величие – адмирала направи лек поклон, след което подаде ръката си към принца.

-        Да, - принц Дренек Дерин махна пренебрежително, след което пристъпи напред отбягвайки подадената ръка на адмирал Свенсон. – Готови ли са войниците, ви?

-        Да ваше имперско величие. – адмирала стисна зъби за да преглътне обидата. Беше чувал за принц Дренек Дерин, но не предполагаше, че е чак толкова надменен. Принца слезе долу пред пехотинците разходи се и огледа първите редове с мрачна физиономия на лицето.

-        Тогава да вървим, - произнесе лаконично и се запъти

нагоре към каретата си.  - …защото ни чака обсада!

-        Извинете ваше имперско величие? – възрази адмирала.

-        Да… - принца се спря, а след него мирно застанаха и охранителите му. – Какво ви притеснява?

-        Аз имам заповеди да сме само подкрепление, само в краен случай, а вие казвате че ще участваме в обсада?  – адмирала не беше съгласен.

Принца се усмихна и се приближи към Гере Свенсон, като застана точно пред него. Като погледна нагоре, за да го гледа в очите. Адмирала беше огромен и едър мъж 198см. Който тежеше 125 кг. предимно мускулна маса. Докато изнежения

принц изглеждаше като лилипут пред него с неговите 78 кг. с ръст от едва 177см.

-        Ще участвате в обсадата, защото сте подписали договор

за съюз с баща ми, а вчера загубих 300 000-на армия, така че вие сте ми нужни! – принца не изчака адмирала да му отговори и отново се запъти към каретата си. Адмирал Гере Свенсон го изгледа с ненавист. Но не му отговори. Обърна се към капитаните си:

-        Чухте го, отиваме на война!

Следва...