Село Змейково

Глава 20

Холоранската войска продължаваше похода си към Онгалград. Войниците вървяха в строй към поредния белгарски град. След каруците с оръжия и запаси, вървяха огромни волове теглещи внушителни обсадни машини.  Най-отпред яхнал бял кон водеше колоната генерал Петър Джарел. Внушителната му осанка се подчертаваше допълнително от прилежно изгладената му униформа обкичена с медали. Върху прошарената си късо подстригана коса бе сложил лятната си фуражка, накривена леко на дясно. Той приглади белия си засукан мустак и се обърна към капитана зад него:

  -  Кой е следващия град?

 - Петроград, господин генерал. – отговори той без да се Замисли, а генерала изпъчи горно глава напред. Пред Петроград щеше да покаже военната си мощ, той щеше да е предупреждението за Онгалград. Водената от него армия продължаваше своя поход, към победата, към така жадуваната слава. Превземеха Петроград нямаше нищо друго пред тяхната цел – Онголград, и тогава Джарел щеше да се посипе със слава. Щеше да стане първия генерал в света влязъл в Онгалград! Въпреки арогантния си вид  генерал Петър Джарел не беше наивен. Знаеше, че Петроград е добре организирана крепост, а също така знаеше, че Онгалград бе най-добре организираната и подготвената крепост в този свят, която ще даде сериозен отпор. Но той искаше да кали войниците си за целта ще използва Петроград, а след него очакваше Онгалград да се предаде без бой! Но дали кан Крум мислеше така?

***

 Михаил Велчев представляваше среден на ръст, слаб и леко приведен вещер на не по малко от 70 години. Реално никой не знаеше точната му възраст, а и той не я бе афиширал, определено беше много подвижен за възрастта си. Преди петдесет години се беше появил в канството, и отличните му вещерски умения го вкараха в двореца и в съвета за национална сигурност. Нямаше по могъщ вещер от него в Белгар. Сега той седеше на мястото си в заседателната зала като от време, на време нетърпеливо приглаждаше голямата си неподдържана бяла брада. До него се настани генерал Румен Славев, който представляваше около 50 годишен с леко посивяла късо подстригана коса. Генерала преди да седне подаде ръка на вещера, здрависаха се и след това седна. Генерал Славев беше изключителен стратег, многократно доказал се във войните с Холораните. От другата страна на масата вече се бяха настанили външният министър Явор Дарев, кмета на Онгалград Виктория Гочева и главния лекар на канството Мария Колосавич.

Всички те седяха на дългата заседателна зала и тихичко обсъждаха помежду си положението. До сега те не бяха подали в ситуация на обсада, а именно това ги очакваше. Въпреки че самия Онгалград бе създаден така, че на бъде непревземаем. И въпреки това те не знаеха пред какво се изправяха. Единствения, който е преживявал всичко с Онгалград беше Кан Крум. Той беше и най-ценното оръжие на града. Освен владетел той е извор на познания от стария свят, от където всички идваха, но малцина знаеха това.

Вратата се отвори и кан Крум влезе. Още с влизането си той даде знак да не стават за да не губи време в глупави почести. Той зае мястото си в края на масата и поде:

 - И така, случи се! – чу се тежка въздишка. - Скоро на прага на града ще има Холоранска войска. Михаил запознат ли си със способностите на Антига Песо? – вещера Михаил Велчев се изправи.

 - До толкова, че знам, че е била една от най-могъщите вещици дошла от стария свят тук. Но тя би трябвало отдавна да е умряла?

 - Приеми, че няма друг, който би принудил змейове да нападнат пограничните райони.

 - Сигурни ли сме? Ако е тя, това ще е голямо предизвикателство.  – в гласа му не пролича, но вътре в себе си Михаил изпитваше страх, който разяждаше дробовете му, защото той много добре знаеше за способностите на Антига и Краз. Знаеше, че единствен  Краз е имал силата да и се противопостави, но тя го отравя и изчезва.

 - Ще бъде …  кан Крум направи движение с ръка на Михаил да седне. И погледа му се обърна към седналия до него генерал Румен Славев:  – Господин генерал от вас ще зависи отбраната на града, какво е положението с войнишкия състав? – генерала се изправи, почесвайки се по главата леко притеснен започна:

 - Ваше величество положението не е никак добре, в казармите имаме на разположение 80 000 войници. От тях около 47 000 никога не са участвали в сражение. А според данните на пратеника холораните, които идват са между 100 000 и 150 000 души. Вероятно водени от генерал Петър Джарел. Той рядко допуска грешки. Защото е един от най-добрите обсадни генерали  на Земята.

 - Да, той ли водеше последната атака срещу пограничните Райони преди пет години? – кан Крум си записа нещо в тефтера, който стоеше пред него.

 - Не, тогава нападението се водеше от Генерал Портър. Но те са различни. Портор е специализиран в нападения на открито и директни сблъсъци на войски докато Джарел е ненадминат в превземането на крепости. До сега не са стигали толкова дълбоко, може би за това не е водил битките Джарел. – кана продължаваше да пише. Той харесваше това колко добре винаги е подготвен генерал Славев. Генерала винаги познаваше противниковите главнокомандващи.

 - Добре, ами знаем ли къде са в момента? – кан Крум се изправи, дърпайки звучно стола си. Той се приближи до закачената карта на стената.

 - Трябва да са пред Петроград.  – генерала се приближи и показа града на картата. Кана смръщи вежди в недоволство.  – Той е добре подготвен град, и е предупреден. Полковник Младенов ще ги задържи известно време.

 - Колко?

 - Ами те имат по-малко от 20 000 души войници.  – генерала отново почеса главата си. - Града има вода от собствени кладенци като нас. Храната ще им стигне за месец. Ако нямат големи обсадни машини. Могат да ги задържат и месец. Но зависи от много фактори.  – кан Крум въздъхна и тръгна към мястото си.

Генерал Славев разбра, че за сега нямат повече въпроси към него и той си седна. Но се сети и преди кана да продължи реши да каже още нещо:

 - Наредил съм да заложат капани около града, с които се надявам да ги забавим малко.  – кана се усмихна и го погледна одобрително.

***

  Петроград представляваше малко миньорско градче от състоящ се от 45 000 души. От тях почти 20 000 са военни заради стратегическото местоположение на самия град. Освен това тук се намираха най-богатите находища на желязна руда в държавата. Градът беше само на 56 километра от столицата. Наглед тихо и спокойно градче, но преди ден работата в мините бе преустановена и започнаха трескаво да се подготвят за обсада. Бяха известени за настъпващата холоранска армия. На крепостните стени вече дежуреха войници с лъкове и арбалети, а под самите стени имаше приготвени огнища за варене на катран. С който щяха да поливат нападателите. Имаше също големи каци с вода, за гасене на пожар, в случай на нужда. Полковник Младенов бе получил подробни указания как да води защитата от генерал Славев, но му беше отказана жива сила. Кметът на града Тодор Чуков стоеше и наблюдаваше пред самия град как войници, миньори и занаятчии работеха по изграждането на подготовката. Зидари запълваха дупки по самата стена, за да бъде равна и по-трудно преодолима. От вътрешната страна на стената се монтираха специални макари, които щяха да се използват за по-бързото качване на вода или катран, както и стрели или камъни. Кмета се загледа в далечината, там на пътя се бе вдигнала страшна пушилка. В началото не се виждаше какво я причиняваше. Когато прахоляка се приближи пред него от далечината изплува конник възседнал черен кон. Конникът препускаше с колкото сила имаше коня. Кмета смръщи чело. Позна го! Това беше изпратения разузнавач да предупреди когато холораните се приближат. Кмета реагира светкавично махайки с ръка всички да се приберат зад крепостните стени. Всички вкупом се втурнаха на вътре, самия Тодор Чуков застана до портите на града чакайки конника. Когато всички успяха да се приберат в града остана само той, а конника препускаше, след него в далечината препускаше друг конник - холорански войник.

 - Стрелци, извика кмета Чуков. - Прикриващ огън. – нареди той, но в този момент една стрела прониза гърба на преследвания конник и той пресичайки портите на града се свлече на земята. Войниците свалиха холоранския конник, а зад него от прахоляка се показа генерал Петър Джарел. Той възпря коня си, който изцвили и вдигна предните си два крака. Но генерала умело го удържа. Петър Джарел вдигна ръка и вече показващата се зад него холоранска армия спря мигновено.

Кмета Тодор Чуков застана пред портите, а генерала подаде сабята си на един от подчинените си войници и галопирайки се приближи към града. В този момент кмета вдигна ръка, на войниците да не стрелят. Честността на белгарците беше всеизвестна навсякъде по света. Генерала знаеше, че ако не е въоръжен нямаше да му навредят. Той спря пред кмета и слезе от коня.

 - Аз съм генерал Петър Джарел. – представи се той.

 - Тодор Чуков кмет на Петроград. – кмета едвам сдържаше страха си но остана с желязна физиономия: - Няма официално обявена война, защо господин генерал сте с хората си толкова дълбоко на наша територия. – генерала се обърна на страни направи една крачка и отново се обърна към кмета:

 - Виждате ли господин кмет, – поде лаконично той. – няма строги правила за обявяване на война и никога не е имало! Но аз ви давам своята дума, че ще пощадя вас и целия град ако се предадете. Все пак на кой му трябва разрушен и опожарен град?

 - Не мога да го направя! – кмета леко потрепна. Никога до сега не беше попадал в подобна ситуация.

 - Е, генерала хвана повода на коня си и го поведе  към вече строящия се военен лагер на холораните. – давам ви време до залез слънце!

Кмета влезе в града и затвори портите, след него група миньори залостиха добре вратите с дърва, а кмета тръгна през главната улица към площада там се бяха събрали жените, децата и старците. Той трябваше да ги изведе от града...

***

Краз отвори очи, усещаше възбудата, усещаше желанието, любовта…все чувства, които ведмаговете не притежаваха. Септемврийското слънце грееше жарко, денят бе започнал. Какво ставаше с него? Той не можеше да сънува, нямаше как нали не спеше? Той скочи от дървото, заставайки в сянката му.  Протегна дясната си ръка напред и в шепата му се появи кълбовиден мехур с големината на детска парцалена топка за игра, с каквато селските деца си играеха. В началото мехура бе прозрачен. После се появи ясен образ…

 Койчо водеше напред възседнал кафяв кон, а след него яздеха Йовко и Марто. Двамата братовчеди си подхвърляха някаква пръчка, и се смееха. Зад тях в каруцата Митра и Янко се любуваха на природата, която ги заобикаляше. Митра подбутна леко закачливо Янко с думите:

 - Забелязваш ли, че брат ти е много омърлушен. Върви напред замислен?

 - Той винаги си е бил такъв… Янко се усмихна леко. – Когато е напечено винаги поема всичко на плещите си. Мисля че и татко е бил такъв.

 - Аз пък мисля, че има нужда да поговориш с него. – каза Митра угрижено.

 - Добре, де ще поговоря с него. – Янко спря конете и скочи от каруцата. – Бате да направим малка почивка? – провикна се след това, а Койчо се обърна леко стреснат. Поклати глава и спря. Братовчедите вече разседлаваха конете.

Митра раздаде на всички по парче сушено месо. Когато стигна до Янко му посочи с очи, че Койчо се е отдалечил и е седна сам в страни от импровизирания лагер. Янко въздъхна. Не обичаше да води такива разговори с брат си въпреки, че бяха близки. Той взе две парчета месо и отиде при брат си. Койчо се усмихна на подаденото парче месо. Макар Янко да усещаше, че това е неговата фалшива усмивка, която за пред всички казваше: „С мен всичко е наред“, но всъщност казваше: „Нещо много ме тревожи“.

 - Бате, как си? – промълви Янко, докато сядаше до него.

 - Добре съм… отново онази усмивка премина през лицето на Койчо, който по братски гушна брат си с една ръка дъвчейки от месото. Янко също се усмихна.

 - Усещам, че те мъчи нещо? – настоя все пак Янко, когато преглътна. 

 - Няма такова нещо, обещавам ако е така да ти кажа първо на теб. – Койчо отхапа поредна хапка от месото.

 - Бате с Митра се тревожим за теб… каза още по настоятелно Янко, след което последва голяма въздишка от страна на Койчо. Вече не можеше да крие, а може би и не искаше:

 - Ще се оправя, просто … спря за миг поклащайки разтроено глава, а една малка сълза се търкулна от дясното му око, после Койчо стисна зъби и продължи:  – Не исках да избиваме толкова много хора. И то по този жесток начин. Всичко е заради моите решения. Не трябваше да спираме.  –Койчо едвам удържаше сълзите си. Големия брат Вокил усещаше голяма буца в гърлото си. Тази буца, беше неговата съвест. В Берад бяха избили повече от 300 000 души, хора от които и една част невинни. Всички те лежаха на тази същата съвест, която преобразена като буца бе заседнала в гърлото му. Янко на свой ред прегърна брат си, след което хвана и целуна челото му и промълви:

 - Разбирам те бате. Ти си по-човечния и от двама ни. Но трябва да знаеш, че вината не е само твоя.

 - Напротив, аз взех това решение… Койчо направи малка пауза, и забърса сълзите си с ръка. – Даже не се замислих!

 - Краз реши да избие всички, не ти!

 - Аз, реших да намеся ведмаг в това. Той просто изпълни това, което бяхме планували. – Койчо избърса поредната сълза. Брат му отново го прегърна.

 - Скоро ще стигне земите на Трансмаргите и ще спасим всички наши близки. Тогава ще видиш, че всичко си е струвало. – оптимизма на Янко не окуражи особено Койчо. Но въпреки това му даде надежда, че каузата е благородна. В стратегически мащаб, Койчо знаеше, че баща му би постъпил като тях. Стария майор Вокил би спрял с всичко тези добре подготвени холорански войници, които искаха да щурмуват Белгар – тяхната родина. И въпреки това душата на Койчо никога нямаше да си прости тази смърт на толкова много хора. Да тя не бе дело на неговите ръце, нито на ръцете на брат му, но решението беше негово! За това съвестта му го изяждаше от вътре, бучката в гърлото му растеше и ставаше все по-трудна за преглъщане

Краз гледаше внимателно в топковидния прозрачен мехур, докато образа не избледня. Той присви ръка после отново я протегна, появи се друг мехур но в него образа бе накъсан…

За миг се показа лицето на вещицата Антига, която стоеше пред огледалото си. След което тя промълви нещо и образа изчезна. Краз прибра ръката си, а по лицето му се плъзна приятна усмивка… Усмивка? Поредния въпрос, който ако се замислеше първия ведмаг на тази планета, щеше да стигне до извода, че нещо не е наред с него. Дали не ставаше отново човек?

***

 Антига се събуди с вик. Потта и се стичаше навсякъде по голото ѝ тяло. Ставайки от леглото опипа лицето си. Да то бе същото както преди да си легне. Сбръчканото от зеления огън си стоеше, лицето и само на сън бе отново красиво. Какъв беше този сън? Краз ли ѝ го пращаше? Тя спусна червените си коси върху лицето си. Възбуденото и тяло още трептеше, искаше съня да не свършва. Искаше да е още в обятията на любимия си. Искаше да чувства плътта му опряна до нейната, устните му слети с нейните… Искаше Краз, желаеше го! Въпреки че той вече беше друг. Бе се превърнал в чудовище, което убива вещици и източва кръвта на хората. Тя се изправи и едва тогава осъзна, че докато е спала е свалила нощницата си. Голото ѝ тяло лъщеше от потта по него. Седна пред огледалото и започна да реше косите си с четката за коса. Гледаше грубото си сбръчкано лице, а по устните ѝ се прокрадна лека усмивка. В този момент усети зад себе си присъствие. Обърна се и произнесе заклинание и картината на наблюдаващия я ведмаг изгасна…

Следва...