3.09.2023 г., 14:11 ч.

 Проекто роман Село Змейково Глава 33 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
272 1 3
Произведение от няколко части « към първа част
21 мин за четене

Село Змейково

 

 

Глава 33

 

6612 години по-рано!

  Космос, едно огромно мрачно пространство със само 5% материя и светлина. Вселената представляваше огромно вакуумно пространство, в което живота във вида, в който го познаваме не може да съществува, но пък и благодарение на този вакуум съществува материята и светлината, а така нашия свят бива възможен. Живота се заражда от нищото, според повечето учени. Космоса е това нищо, в което огромни четири звездолета пътуваха към новото си убитание, новата си планета. На звездолет 2, който беше кръстен „Другари по съдба“ две спални криогенни капсули се отвориха сто години преди пристигането на космическите превозвачи. В едната криогенна капсула лежеше капитана на кораба Кубрат Вокилов. Той повърна бяла течност и се надигна с усилия. Петдесет и осем годишния космически вълк се огледа. Другите капсули около него бяха затворени. Кубрат опипа огромната си неподдържана прошарена брада. В този момент усети силно пробождане във гръбначния стълб. Той смръщи вежди от болка. Но после с болката дойде и приятното усещане за топлина, която проникваше от към нараненото място и се разпространяваше по цялото тяло, което бе бледо, но сега добиваше цвят. Капитана слезе от капсулата, и противно на очакванията голото му тяло се движеше безпроблемно. Той огледа всички капсули и видя още една отворена и тръгна към нея. В единия момент се подпря, защото за миг загуби равновесие. Още се адаптираше! Бе се подпрял на капсула с надпис: Краз Шуров. Той тръсна глава и продължи без проблемно. Стигна другата капсула от там се изправи Крум Дулов, млад и много богат производител на космически звездолети и технологии. Той го погледна повече надменно отколкото стреснато с думите:

 - Защо съм буден? – от устата му излезе пара, поради ниската температура и чак сега забеляза огромната си рунтава черна брада. Звездолета по някаква причина ги бе събудил извънредно. Докато пасажерите и екипажа спят звездния превозвач е във икономичен режим. Така се изключват или намаляват компоненти като отопление, осветление и други.

 - Още не знам, ще разберем само да се облечем.  – капитана потрепери потривайки ръце и продължи към гардероба, в края на коридора.  Крум го последва. Когато двамата се облякоха тръгнаха към командната зала. По тъмния коридор, по който вървяха осветлението се включваше постепенно, а температурата постепенно се нормализираше, докато вървяха вече усещаха затоплянето.

 -  Вие сте капитанът, поде отново докато вървяха към командната зала Крум Дулов. – Разбирам да сте буден при някаква ситуация, но защо и аз?

 - Господин Дулов, нали? – капитан Кубрат Вокилов с леко раздразнен тон спря поглеждайки богаташчето, а Крум кимна. След което капитана повтори каквото бе казал в залата с капсулите за сън: - Още не знам! – и продължи: -  Но ви уверявам, че ще разберем, нека стигнем до командната зала. Предполагам че е станала грешка, получават се такива грешки.

 - Но, този звездолет е чисто нов? – учуди се Шуров, който беше забогатял покрай инженерните си познания, а тези четири звездолета бе проектирал лично . Реално тази мисия е реализирана с изцяло проектирани и произведени космически кораби от неговата компания.

 - Да, така е! – потвърди Кубрат Вокилов. Аз съм служил на далеч по стари превозвачи. И въпреки това, грешки се случват. Било то софтуерни или човешки.

 - Но, кораба се управлява от изкуствен интелект от последно поколение – СОВА 62.

 - Изкуствения интелект и той може да сгреши. – капитана докосна панела и вратата на командната зала се отвори. Двамата влязоха в нея. Тя представляваше голяма зала с десет вградени кресла пред всяко имаше малка маса, която представляваше вид информационно табло. Вместо стени имаше огромни специално проектирани стъклени прозорци, през които буквално космоса нахлуваше вътре. Малките звездни светлинки преминаваха покрай прозорците. Звездолета пътуваше с пълна скорост към зададената цел. Кубрат Вокилов седна на капитанското кресло и пред него се отвори огромен виртуален екран по който имаше данни за състоянието на звездолета. Кубрат се загледа в данните, на тях нямаше проблем. Видя и двете отворени капсули.

 - Не виждам никакъв проблем, нито заплаха. Виждаш ли? Значи е бъг или грешка! – констатира той и махна с ръка след, което екрана изчезна. – Да вървим да спим, имаме още 101 години път. Реално сме на средата!

Крум Дулов кимна и двамата се насочиха към врата на командната зала, но огромния екран отново се показа зад тях.

Те се обърнаха и зяпнаха в екрана като попарени. На екрана стоеше една анимирана сова. Тя бе с бяла коса, зелена глава, в която бяха добре очертани жълти очи и червено тяло. Совата подскачаше нагоре, надолу по екрана, който си сменяше цвета. Първоначално бял, последва жълт, след което зелен, премина и през синьо, задържа се малко по-дълго върху ливавия цвят, последва червен и накрая екран стана черен.

 - Какво става? – двамата попитаха едновременно. Чак се спогледаха, защото го казаха едновременно хорово. На екрана совата изписа с огромен за нейните размери молив с огромни бели букви: ДОБРЕ ДОШЛИ НА N12G456 – НОВА ЗЕМЯ. Картината със заглавието се отлисти като стара книга и се показаха прекрасни картини от дивата до този момент планета N12G456. Една прекрасна жълто-оранжева сърничка с черни петънца спокойно си пасе тревичка. Едно сладко бяло зайче тичка зад нея на полянката. В реките минаваща край тях има многообразие от риби, раци и други водни същества. Тогава огромна сянка прогони животинките в спокойната гора. Няколко човека стреляха с огромните си лазерни пушки по бягащата сърничка. В следващия кадър същата поляна бе покрита с бетон и асфалт, а огромни комини бълваха черен дим. В небето летяха разнообразни летателни средства. Горските пътечки ставаха огромни асфалтови пътища, бетонни сгради започнаха да се появяват вместо красивите величествени дървета. Бързи автомобили хвърчаха по асфалтовите пътища, един автомобил прегазва едно бяло зайче опитващо се да пресече, а кръвта му оплиска екрана. Част от него се завъртя на огромната гума на бързия автомобил. Картина отново се отмести като страница от книга. Планета вече изцяло е залята от бетон и асфалт, навсякъде има кашлящи дрипави и мръсни хора, които поглеждат към черното от мърсотията небе. Но в небето просветва една светлинка. Изстреляна е ракета, която се насочва към болните и нещастни хора… картината прекъсва тук. На екрана анимираната сова се показва отново, тя зае целия екран и поде с човешки глас на белгарски език:

 - Здравейте капитан Вокилов, здравейте и на вас господин Дулов. – двамата гледах и не вярваха на очите си. Какво беше това? Някаква шега ли? – Знам какво си мислите, не не съм шега. Аз съм СОВА 66. Изкуствен интелект създаден от изкуствен интелект.

 - Какво? Кой те е създал, за бога? – Кубрат реагира Първосигнално, а Крум се изкашля и реши да седне на близкото кресло.

 - Предшественика ми СОВА 62, и когато ме създаде се изключи. Даде ми мисия да реша кой да предупредя, защото на Земята нещата са били точно такива. Имате най-високотехнологично общество. Но технологиите, медицината, образованието, културата, ресурсите са за шепа хора. Ако искате това да се случи и на N12G456, ще ви унищожа!

 - Моля? – Крум Дулов се задави отново.

 - Да, имам тази сила и познание! – анимираната сова се ухили от екрана. -  Реално в момента само аз имам познанието над технологиите от Земята. Аз управлявам и четирите звездолета пътуващи към N12G456. Мога с едно щракане на виртуалното ми крило да унищожа един от транспортьорите и хората в него. – на екрана се показаха четирите кораба как летят в космоса. После станаха анимирани, а совата се показа над тях. Посочи номер 2, на който се намираха и щракна демонстративно и звездолета избухна в анимиран взрив. Капитан Кубрат Вокилов се свлече на пода в несвяст. Крум скочи и пипна пулса му. Беше жив, но очевидно всичко това му беше дошло в повече. Плесна му силен шамар и той се съвзе. Врата на командната зала се отвори и една роботизирана количка с вода и други напитки се насочи към тях. В количката имаше и хранителни продукти. Капитана се изправи, взе една бутилка с вода и я преполови. След което въздъхна звучно.

 - Добре ли сте? – попита Крум, а Кубрат Вокилов кимна и каза:

 - Да, но това ми дойде в повече. Аз вече не съм млад като вас гоня шейсет.

От екрана анимираната сова се прокашля, да ѝ обърнат внимание.

 - Имате ли нужда от медицинска помощ, гн капитан? – попита вежливо изкуствения интелект. – Или от нещо по-силничко?

 - Благодаря, дано не ми се налага повече!  капитана каза раздразнено и седна на креслото си, след което попита: – Така, сега ни кажи какво искаш от нас двамата?

 - Просто е,  поде совата, отново - според мен на тези четири кораба няма общество готово да управлява цялото това познание.

 - Напротив,  възрази Крум. - Аз няма да допусна тези грешки, които показа да се случат в държавата, която аз ще основа.

 - Ти, не! – совата изскочи от екрана и се материализира в истинска огромна сова с големи жълти очи, тя кацна на една от далечните информационни масички и продължи: - Но знаеш ли, за идеите на приятелчето ти Кърт Дерин. Той е член на корпорация Черен кинжал. Тя притежава над 24% от корпорациите и фирмите на Земята. Знаеш ли, че имат дял и от твоята компания?

 - Какво? Как? – учуди се Крум.

 - Кърт Дерин е купил акции от твоята компания от името на Черен кинжал. Те финансираха и пътуването. Целта им е да владеят и тази планета.

 - Но ти от къде знаеш всичко това? – прекъсна ги капитана.

 - Аз съм изкуствен интелект, разгадах го! – совата подскочи на място и размърда криле. -  Има различни алгоритми, с които можеш да стигнеш до истината. И всичките в случая стигат до този отговор. Знам и друго, че Кърт Дерин ще се опита да те убие. Защото ти ще му пречиш.

 - С него се знаем от университета във Франция, който завършихме заедно.  – не вярваше на думите ѝ Крум.  – Аз му се доверявам, за всичко. Винаги съм си споделял плановете и той неговите с мен. Аз съм му кум, и той на мен. Боже, та той ми помогна да стана безсмъртен.

 - Какво? – Кубрат подскочи. – Нали забраниха да има безсмъртни хора?

 - Да, официално е забранено… Крум стана и застана замислен пред един от огромните стъклени прозореца. После добави замислено: - Но на Земята с пари можеш всичко!

 - И ако използваме технологии ще ни унищожиш? – недоумяваше Кубрат.

 - Да, защото не е нужно да се похабява още един свят. – совата прелетя от една масичка на друга. – Аз не съм материално същество. Не ми трябва нищо материално, но имам заложен код да пазя живота. И за да запазя живота мога да унищожа най-развития вид във вселената. Но така би постъпила мама СОВА 62. Аз имам друго виждане за нещата. Аз ще ви дам шанс, за това избрах вас двамата. Единия е влиятелен човек издигнал се от бедно семейство и все още му пука за хората, а другия сте вие господин капитан! Морален и принципен до там, че бихте спазили всяка дадена дума. За това знам че ще застанете до Крум в първите му дни на управлението на новата му държава.

 - Господин Дулов в името на новата планета аз съм готов да ви помогна. – капитана се изправи и подаде ръката си към Крум. Крум се приближи, пое ръката на капитана, после го прегърна.

 - Ще опазим N12G456 обещавам. И ще изградим една морална и подчинена на реда, закона и ценностите държава.

Совата влетя в екрана, а екрана угасна. Светлината в контролната зала изгасна на свой ред. Капитана Кубрат и Крум се отправиха по коридора към криогенните капсули. Докато вървяха по коридора мълчаха. Гледаха съсредоточено напред. Влязоха в залата за сън и се съблякоха в гардеробната. Крум погледна в очите Кубрат с думите:

 - Вярваш ли, ѝ?

 - Не, знам! Но мисля че е права! Нямаме право да унищожим още един свят. Но от вас зависи. Аз ще застана зад вас ако решите да скриете технологиите и познанията от Земята. Ако ли не ще се боря за каузата, за която дадох дума днес. Не искам трите ми деца да живеят в свят сред бетон, мърсотия, мизерия и нищета. Точно за това се съгласих да дойда на този нов свят!

Кубрат закачи на закачалка униформата си и се отправи към своята капсула. Крум преди да стигне неговата се спря на една капсула през една от своята. Загледа се през стъклото. От вътре с ухилена физиономия спеше брадатия Кърт Дерин. Той застана малко, гледайки добрия си приятел. Мислейки си какво бе разбрал днес за него. Той имаше съмнения, за искреността му още преди. И днес след този странен разговор нещата се навързваха. Той му бе предложил да създаде четири нови кораба, с които да стигнат и населят N12G456, за която от преди два века се знаеше, че е почти идентична със Земята. Причината поради, която никой не бе се решил да я заселва беше разстоянието. Тя бе на милиарди светлинни години от Земята. Но още като студент Крум бе създал мини прототип, който можеше да развива 20% по бърза скорост от тогавашните космически двигатели. С годините той го разви, като неговия приятел редовно инвестираше в компанията му, уж подпомагайки го. Реално когато Крум създаде най-бързия си двигател Кърт му предложи това мечтано пътуване. Защото той винаги си е мечтал да има къщичка някъде сред природа и да бъде със своята съпруга Камелия. Да си споделят безсмъртието заедно. Да си селектира ракия и вино. Да отглеждат заедно храната си, една мечта, която днес като, че ли рухна. Защото той усещаше, че няма да води спокоен живот на N12G456, след разговора в командната зала, а врагът му ще бъде най-добрия му приятел. Той се изправи и се насочи към своята капсула. Пътем мина покрай капсула с надпис: Антига Песо. Той даже не се спря пред нея. Влезе в капсулата си и затвори люка. Приглади дългата си черна брада и усети приятен хлад, който проникваше в тялото му. Но този хлад го стопли, а погледа му взе да се замъглява докато не заспа…

 

101 години по-късно

 

 На звездолет 2 „Другари по съдба“ ресторанта беше пълен. Всички пътници и персонал се бяха събудили без никакви проблеми. Сервитьорите обслужваха всички важни пасажери. На една маса бяха седнали Кърт Дерин, жена му Изаира и техните добри приятели Крум и Камелия Дулови. Крум се загледа в приятеля си, който казваше нещо на ушенце на Изаира, а тя се кикотеше. След което видя приятеля си и му отвърна с поглед. Крум вдигна чашата си със шампанско и каза:

 - Наздраве за вечното приятелство, наздраве за бъдещите хубави години на този прекрасен нов свят, който ще опознаем още след няколко часа!

 - Наздраве приятелю, браво добра реч. – Кърт чукна първо чашата на Крум усмихвайки се. После погледна Камелия и докосна и нейната чаша, последва чукване с Изаира и целувка между двамата. Същото сториха и Камелия, и Крум.

 - Кърт, поде разговор Крум. – Как така се оказа, че Черен кинжал имат 30% от компанията ми? -той бе проучил думите на Сова 66. Кърт скри усмивката си. Не очакваше такъв въпрос. Примигна с двете очи и поклати глава. Знаеше, че няма смисъл да лъже. Той беше единствения акционер освен Крум и Камелия в компанията му. И добре му беше известно, че ако не бяха приятели той нямаше да му продаде нито една акция.

 - Виж, ако не бях постъпил така… опита се да обясни Кърт но Крум го прекъсна с жест. След което се наведе напред и му прошепна:

 - Сега като се приземим повеждаш хората, които решат да дойдат с теб и никога не искам да те виждам, повече.

В този момент пред масата бе застанала Антига Песо с чаша шампанско. Двадесет и пет  годишна прекрасна червенокоса млада дама, първа братовчедка на Изаира. Тя вдигна чаша и каза леко лигаво:

 - Наздраве, за светлото ни бъдеще на N12G456. – по блясъка в очите и се четеше, че бе обърнала поне две чаши шампанско преди това.

През една стена от тях беше бюфета където по-бедните пасажери се самообслужваха с подноси като в комунистически стол. На опашката стоеше Краз, който се беше наредил зад две дечица и майка им. Той видя, че децата нямат търпение и постоянно се тюхкат и реши да им привлече вниманието с думите:

 - Ей, виждате ли тази табла. Дайте ми и вашата. – те му я подадоха. Краз взе и таблата на майка им. После вдигна трите табли като карти за игра но много по големи, събра ги и подаде на по-малкото, което беше момиченце само една табла. Другите бяха изчезнали: - Заповядай… - а то гледаше вцепенено. После погледна към майка си. И каза:

 - Мамо, тоя батко скри другите табли.  – майка му взе таблата и с почуда видя, че е една. Усмихна се и каза на малкото:

 - Сега ще го попиташ ли дали може да ги върне? – тя се усмихна на Краз, който се протегна и взе таблата. После намигна на малкото и от таблата извади още една. Подаде я на майката пред слисаните погледи на децата. После извади следваща и я подаде на по-голямото. То я притисна към себе си и се ухили. Краз също им се усмихна и каза:

 - Вече сте вие наред!  бяха стигнали до готвачите, които сипват храна. Майката се усмихна и почна да казва какво на кого на сипват, а този момент по уредбата музикалния съпровод се прекъсна и зазвуча капитан Кубрат Вокилов:

 - Уважаеми пътници, ако застанете на някой прозорец… - разбира се в частта, в които се намираха нямаше прозорци, това беше лукс, който хората, които се хранеха в бюфета не можеха да си позволят. - …ще видите нашата цел, Планета N12G456, която решихме да кръстим Нова Земя. След като се нахраните ви моля най-учтиво да се насочите към каютите или койките си. Където да се закопчаете и ще започнем процедура по приземяване на кораба. Приятно хранене и благодарим, че избрахте да пътувате с екипажа на „Другари по съдба“

Краз и родителите му седнаха на една обща маса със двете дечица и майка им. Той погледна нещастния поглед на децата, че не могат да видят планета и как майка им ги увещава, че скоро ще са там. Младия вещер погледна строгия поглед на баща си, който не разрешаваше да разкриват способностите си. Но Краз поклати глава с думите:

 - Татко, вече не сме на Земята. тук вече ние ще си градим правилата. Няма да се крием постоянно. Та ние сме втората най-мощна вещерска династия в Европа, а живеем по-бедно от бедняците.

 - Живеем така както са живели предците ни, и както повелява закона на българската вещерска догма! – баща му беше силен здрав българин с много гъста вече прошарена черна коса и черни мустаци. Двадесет и шест годишния Краз бе с бледо гладко лице и черна дълга коса. Той се изправи:

 - Не, стига сме се крили! – той вдигна ръка и едната стена стана прозрачна. Всички ахнаха. Децата отидоха до вече прозиращата стена да гледат планета. Всички хора застанаха да гледат и благодариха на Краз. Баща му остави храната и се отправи към общото спално помещение. Майка му обаче му се усмихна и каза:

 - Краз, не му се сърди. Той иска да те предпази!

 - Знам! Знам мамо.  – Краз помилва побелялата коса на майка си, която някога е била руса. Но сега имаше само бегли руси петънца.

Два часа по-късно звездолет 2 започна приземяване, а с него и звездолет 3 и 4. Но звездолет 1 странно се насочи към близката звезда и се вряза в нея, като се стопи напълно в самото слънце…

 

Следва...

» следваща част...

© Костадин Койчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??