Проглеждане

Проглеждане

Студено е! Снежинките се стелят толкова красиви… Носят се от вятъра, сякаш са свободни… но за кратко. И въпреки това те се наслаждават на свободата си, докато не се превърнат в шепа студена вода. Колко кратък е техният живот!...

Навън, опряла гръб в едно дърво, стоеше една жена. От очите ù се стече сълза, която безнадеждно се сля с красивите снежинки. Зад нея се чу едно детско гласче:

- Защо вали сняг? - Тя се обърна, погледна нагоре към безкрайното небе, после видя засиялото лице на момченцето, чакащо отговор:

- Миличко, там някъде някой тъжи и всяка негова сълза се превръща в една от тези прекрасни снежинки.

Но детето не спря до тук:

- А защо хората тъжат?

- Ами… Човек тъжи… когато е самотен, когато е предаден от хората, които обича, когато е обичал без да бъде обичан, когато загуби любим човек…

В този момент малкият разтвори мъничките си ръчички и така страстно прегърна жената, питайки:

- Мамо, татко липсва ли ти?

Тя го вдигна на ръце:

- Мило мое, татко ни обичаше… все още ни обича и двамата… И винаги ще бъде с нас, само че от там – и посочи към небето. Тогава тя наистина не успя да сдържи сълзите си, които рукнаха изведнъж като вулкан. Но те се секнаха от думите на малкия:

- И на мен ми липсва татко… Сега вече знам защо вали – той плаче с нас.

Започна да се стъмва и младата майка хвана за ръка любопитното си момченце и поеха към вкъщи. Вървейки към дома, жената се зачуди защо наистина хората страдат. Кому е нужно всичкото това страдание?! Защо трябваше да се влюби в такъв човек? Защо пропиля всичките тези години? Защо точно той? Защо повярва на лъжите му и след това той си тръгна? Защо Бог трябваше да го наказва така жестоко? Наистина ли я обичаше? Защо винаги е била сама?... После погледна мъничето, стиснало със студената си ръчичка нейната и разбра отговора на всичките си въпроси. Тя никога вече нямаше да бъде сама…