- Ето ти от любимите кифлички.

- ОТНОВО? Нали ти казах - не обичам кифлички. Пък и не ям сладко, нима не помниш? Престани да ги разнасяш тези кифли - вече са мухлясали.

Ах, как

мразя!

Мразя, да

и ако мислиш, че децата не могат да мразят...

Изненада! Аз вече не съм дете.

Мразя

всички захаросано-локумено-разтегателни

думи...

още повече като знам, че

не са просто думи...

Мразя погледите в стил

„Винаги ще те обичам"

и другите, пълните с упрек, 

но и загриженост, и нежност,

погледите, които ми хвърляш,

когато се разкрещя...

Мразя да ме хващаш за ръка,

когато ми се иска да съм възможно най-далеч от теб.

Мразя да се усмихваш, докато очите ти се пълнят със сълзи,

само

заради

мен...

Това ме обърква и ме кара да се чудя какво да направя.

Мразя те, защото знам, че всички тези жестове на обич са като...

като мухлясали кифлички,

като отдавна изстинало кафе

рано сутрин -

биха били прекрасни,

ако не бяха с изтекъл срок на годност...