Прокълнатата
1 мин за четене
Още в момента, в който сложи подписа си под онзи документ, разбра, че вече си обречена. И че нищо няма да бъде същото.
Не пожела да видиш роденото от теб дете, не пожела да подържиш, да му подадеш гръдта си. Мислеше, че така ще бъде по-лесно, но не е. И никога няма да бъде!
Всяка вечер ще сънуваш един и същ сън: Твоето дете потъва в дълбока и мътна река, посяга с ръчичките си, недокоснати от теб, към теб и те вика. И ти хукваш към него, но заставаш на ръба и спираш - страх те е да не повлече и теб в бурния порой. И тогава идва най-страшното - един жесток и демоничен смях. И ти тръгваш да бягаш и бягаш, но той те следва. Накрая падаш и се събуждаш. И като вълчица виеш срещу месечината, но тихо, да не чуе някой.
Хващаш с ръце празната си утроба. Как би дала всичко, за да усетиш още веднъж живота в нея. Но тя е празна, като черупка на мида, като душата ти.
А денем се вглеждаш в лицето на всяко срещнато от теб дете. Търсиш да откриеш чертите си : очите, косата, усмивката си в това и следващото, и следващото.
После календарът отново се преобръща и идва пак онази дата, най-страшната за теб, рождения му ден. Но ти не празнуваш, не купуваш торта или подарък, а само свещичка за годинките му, почти като на помен.
И ако съдбатата бъде благосклонна към теб и създадеш свое семейство и деца, ти не ще можеш да радваш и на тях. Всяка вечер, когато ги прегръщаш и целуваш преди сън, ще виждаш в тях онова, другото - непрегърнатото, нецелунатото и неприласканото. И ще изгаряш, докато не остане нищо неизгорено в теб и около теб.
В един момент ще откриеш как са изтекли годините и твоето дете е вече възрастен човек, там някъде. Тогава ще се запиташ: "Мрази ли ме? Дали не ме е прокълнало за стореното с него". Защото това е най-страшната прокоба! И тя ще те следва и на онзи свят...
Но всъщност има ли значение? Нима ти не превърна този свят в твой собствен ад?
Не пожела да видиш роденото от теб дете, не пожела да подържиш, да му подадеш гръдта си. Мислеше, че така ще бъде по-лесно, но не е. И никога няма да бъде!
Всяка вечер ще сънуваш един и същ сън: Твоето дете потъва в дълбока и мътна река, посяга с ръчичките си, недокоснати от теб, към теб и те вика. И ти хукваш към него, но заставаш на ръба и спираш - страх те е да не повлече и теб в бурния порой. И тогава идва най-страшното - един жесток и демоничен смях. И ти тръгваш да бягаш и бягаш, но той те следва. Накрая падаш и се събуждаш. И като вълчица виеш срещу месечината, но тихо, да не чуе някой.
Хващаш с ръце празната си утроба. Как би дала всичко, за да усетиш още веднъж живота в нея. Но тя е празна, като черупка на мида, като душата ти.
А денем се вглеждаш в лицето на всяко срещнато от теб дете. Търсиш да откриеш чертите си : очите, косата, усмивката си в това и следващото, и следващото.
После календарът отново се преобръща и идва пак онази дата, най-страшната за теб, рождения му ден. Но ти не празнуваш, не купуваш торта или подарък, а само свещичка за годинките му, почти като на помен.
И ако съдбатата бъде благосклонна към теб и създадеш свое семейство и деца, ти не ще можеш да радваш и на тях. Всяка вечер, когато ги прегръщаш и целуваш преди сън, ще виждаш в тях онова, другото - непрегърнатото, нецелунатото и неприласканото. И ще изгаряш, докато не остане нищо неизгорено в теб и около теб.
В един момент ще откриеш как са изтекли годините и твоето дете е вече възрастен човек, там някъде. Тогава ще се запиташ: "Мрази ли ме? Дали не ме е прокълнало за стореното с него". Защото това е най-страшната прокоба! И тя ще те следва и на онзи свят...
Но всъщност има ли значение? Нима ти не превърна този свят в твой собствен ад?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Панайотова Всички права запазени
