Пролетна поема
Първият пролетен дъжд ще ме измие, ще изтека в градината и ще изчезна.
Ще се превърна в локва, която ще разкаже цялата история, защото локвите знаят всичко.
Опитах всичко, което може да се опита, написах името си на хиляди места, ставах рано и не си лягах, направих милион снимки, изслушах всички песни, тръгвах и се връщах, пътувах - плачейки, пътувах - смеейки се, вкусих от истинската тъга, от измамата, от двуличието; направих хиляди опити да променя съдбата, поддадох се на моментната еуфория, на привидното щастие, вярвах и излъгах. Не успях да спра времето - това е единственото, в което със сигурност се провалих.
С първия пролетен дъжд ще забравя всичко, ще се намокря до кости и ще трия до кръв, за да залича и последната следа. Ще се превърна в кайсиев цвят, ще се пръсна, а вятърът ще ме разнесе, защото кайсиевият цвят пада в локвите, а локвите знаят всичко.
Моето лято, моят безкраен сезон си тръгна, посрещнат през април и плакан до март, моята невероятна история бе тази, която дори за миг не се замисли; тази, която нямаше никакво намерение да ме щади, просто вдигна ръка и разби лице, събирано като скъпа венецианска мозайка, без дори да мигне с очи. После станах друга, станах друга, такава от корица на списание, само дето някой беше накъсал корицата на милион парчета и само дето никой никога нямаше да може да ги залепи. А, ако питаш мен – опитах всичко и сякаш не бях виновна, но нали това са първите думи на всеки рецидивист…
Първият пролетен дъжд ще накваси косата ми, ще ме среши и сплете на плитка, за да бъда по-красива от всякога, за да забравя и да изчезна, за да се огледам в локва, която, така или иначе, знае всичко.
Времето отмина, лятото си тръгна и заплаши да не се върне никога. Насилих се да обичам есента, молих се да харесам поне за малко зимата, наивно вярвам в пролетта, но, така или иначе, обичах само него. Сякаш наистина положих усилия, сякаш наистина го стиснах в ръце и много настоявах да не тръгва, но то не слуша, едно лято винаги ще си тръгне в най-неподходящия момент. После се борих със самотата, купувах заместители, рискувах много, без да очаквам нищо и точно това получих – нищо. Сега пак трябва да съм друга, някаква пролетна друга, която ще се моли в локвите, за да дойде лятото, а с него и поредният шанс в играта „Спри времето”.
Първият пролетен дъжд ще се разбива в клепачите ми и никой няма да види колко съм плакала, ще се омотае в плитката ми, ще ме блъсне в кайсиите, ще завали цвят и с него, подобно на капка, ще се устремя към земята, за да се превърна в локва, защото локвите, за добро или зло, знаят всичко.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гергана Янчева Всички права запазени
