Вдъхновено от едноименната поредица на shumkd  (Кадир Демир) : Пролетно - 1, 2, 3, 4, 5...

***

Дремещо себеотричане разгулва състрадателните импулси на пролетта. Волята за живот твори себе си в обрзите на природата. Властно налага гените си в жадните недра на Земята, за да се завърне претворено наесен, пак там - в топлото лоно на плътта й. Милиарди клетки вибрират в унисон с живителните импулси на сътворението и се клонират фрактално във всеки един органичен елемент... за да напомнят за себе си... ако не оцелеят!

В стаята е тъмно. Напрягам слуха си да чуя дишането на малкото вързопче до мен. Не успявам и слагам ръка върху телцето му. Диша. Спи първия си сън извън мен... Дали сънува? Поглеждам часовника си и смятам часовете. Време е да се храним, но той не се буди. Гърдите ми са напрегнати до пръсване, сякаш усещат, че е дошъл моментът да влеят живителното си съдържание в напъпилия живот до мен. Размърдва се. Трябва да го притегля до себе си и да опитам да кърмя. Системата ми пречи и толкова много ме боли...

Изведнъж писък прорязва опитите ми да се обърна на една страна. Силен, настойчив и молещ. Грабва сетивата ми и ги запраща в бялата стена отсреща. Толкова е тревожно усещането, че в този момент животът му зависи от мен! А аз не успявам да преодолея болката от множеството шевове в слабините и се свивам безпомощно. Някой влетява в стаята и го отнася. От очите ми потичат сълзи... Желанието ми да го поема в ръцете си е по-силно от всичко, което съм изпитвала до този момент. Съзнанието ми не успява да разпознае новите усещания, които нахлуват в тялото ми, само ги констатира като непознати. Подобни са на конвулсия, някъде в слабините, но болката е в сърцето... мисля.

Докато асимилирам ставащото, в стаята ми влиза лекар:

- Хайде, мамо, да видим как е раната! Ама какви са тези сълзи? Всичко е наред! Юнакът ще хапне и пак ще ти го донесем. Утре ще опитаме да кърмиш. Още си под влияние на упойката и на медикаментите... Ако много те боли, можем да ти сложим обезболяваща инжекция...

Усмихвам се през сълзи. Боли ме, но не желая да ме бодат. Ще се справя с болката. Само къде се бавят акушерките...

***

Развиделява се. Бебчо спи в малкото легло до мен. Предстои вълнуващ ден на опити да споделим нуждата си един от друг. С нетърпение чакам да се събуди. Искам да го поема в ръце и да го гушна, но преди това трябва да се опитам да стана... Не успявам. Шевовете ме притискат, тялото ми не реагира на усилията да се изправя. Мама е до мен, но дори и тя не успява да ми помогне. Нищо. Ще опитам по-късно.

Отново настойчив вик мобилизира тялото ми да се отзове на напиращия глад. Мама слага внимателно малкото телце до мен и ми помага да се обърна. Леко го придърпвам към себе си и му помагам да намери гърдата ми. Засмуква. Неуверено. И аз съм неуверена, но толкова е хубаво! Погалвам бузите му. По тялото ми се разлива топлина и обгръща безостатъчно сърцето ми. Мама се усмихва съзаклятнически, сякаш чете усещанията ми.

Храним се почти час, защото синът ми поспива между всмукванията, но като за първи път е добре...

***

Втриса ме. Имам температура. Около мен се суетят лекари и акушерки. Мерят пулса и кръвното ми налягане през половин час. Включват ми система. Нещо става, но никой не ми обяснява какво. Поглеждам към мама. Спокойна е, значи не е страшно. Залагам на дългия й стаж в родилното отделение и оставям персонала да си свърши работата...

Оказва се, че е от гърдите ми. Млечните канали са се запушили и е започнало някакво възпаление. Синът ми не успява да изсучи достатъчно и ми дават друго бебе.

Мургаво е и огромно. Жадно впива устни в мен и доволно примлясва. Не ми е неприятно. Дори се радвам на апетита му. През следващите няколко дена храня и него. Моето бяло, русо бебе си има млечен брат! В някои култури това е равносилно на кръвно родство.

Майка му е около петнайсет годишна - два пъти по-малка от мен. Мълчаливо изчаква в ъгъла и срамежливо оглежда сина ми:

- Како, много е бяло твоето! Да не е болно нещо, че не иска да яде?

Не знам как да й отговоря на този въпрос. Всъщност причините са много, но най-съществената е, че не е роден по естествен път... но отказвам да се впускам в обяснения...

***

Когато ги изписват от болницата, минава през нашата стая. Пъхва набързо нещо в ръцете ми и се надвесва над леглото на сина ми. От притворената врата наднича любопитно босоного дете на около три години. Лицето му е изцапано с шоколад и едвам се сдържам да не стана и да избърша мръсните му ръце, с които бърка в нослето си. Усмихва ми се и казва нещо, което не разбирам. Поглеждам към момичето и тя ми обяснява, че е харесал играчката на бебето. Протяга ръце към нея и започва да плаче. Давам му я. Белият плюш на меченцето веднага потъмнява. Лицето му грейва от щастие и той бързо изчезва от стаята, може би от страх да не си променя решението...

- Още едно дете ли имаш? - питам учудено.

- Не, този ми е брат. Шест деца сме. Аз съм най-голямата. Айде да ходим вече. Да си жива и здрава, детенцето ти също!

Изпращам ги с поглед. А в торбичката има ръчно изплетени шарени чорапки... Мургавите ръчички на дебеланкото ще ми липсват...

***

Очаквам да ме вземат. Детето ми спи безметежно, а аз рея поглед през прозореца. Есента е обагрила дърветата с неподозирани цветове. Слънцето го пречупва в окапалите листа. Капки дъжд се стичат на вадички по стъклото и размиват очертанията на прелитащи птици. За момент вятърът завихря прелялите отпадъци от близкия кош. Съзерцавам празните найлонови торбички, които политат към висините. Какво ли си въобразяват?

Нещо нетленно се е загнездило в душата ми. Не ме напуска. Напомня за себе си в слабините. Прилича на тревога... и на щастие.

Есен е, а в мен разцъфва пролет, заедно с крехкия живот, който съдбата ми поверява. Докато се оставям на щастието да залее съзнанието ми не мога да не си задам въпроса дали щяхме да оцелеем, ако зависехме само от природата...

21.03.08

Пловдив