Пролетта на сърцето ми

Втора част

Скоро след това той се върна. Както си бе обещала, отиде при него, заговори го, даде му номера си. Малко след като тя отиде на работа получи смс от него. Нещо простичко като усмивката му, комплимент за новата ѝ прическа, но значещо толкова много за нея. Започнаха да си пращат смс-и, когато не можеха да се видят. Разбраха се да излязат. Тя беше толкова щастлива – това щеше да е първата им среща.

Дойде и уговореният час. Тя отиде на мястото, където се бяха разбрали. Той вече беше там. Тя не запомни много от това, което си казаха, защото беше толкова развълнувана, че дори не осъзнаваше какво се случва и къде се намира. Запомни годините му, защото бяха с 15 повече от нейните. И точно това беше големият проблем. А тя бе готова да се закълне, че той е почти колкото нея – изглеждаше толкова млад. Запомни и устните му, които я целунаха толкова нежно. Запомни и последните му думи: „Няма как да сме заедно, аз съм много по-голям от теб.“

Това беше най-щастливият и най-ужасният ден в живота ѝ. Имаше чувство, че светът ѝ се разпада. Никога преди не я беше боляло толкова много. Никога преди не беше плакала толкова много за някого. Повече не го видя.

Тя замина за друг град. Мина много време, тя започна друг живот, положи много усилия, за да го забрави. Беше с други мъже, но в никого не успя да се влюби. И него не успя да забрави. Понякога го сънуваше. Когато идваше пролет, тя отново се влюбваше в него. Не го чу нито веднъж, не го видя нито веднъж, не беше се случило почти нищо между тях, почти не го познаваше. Но след като пет години не успя да го забрави, осъзна, че той е любовта на живота й.

Докато не реши да се върне. И го направи. Беше декември. Пет години и половина по-късно. Тя отиде пред къщата му с надеждата, да го види в градината. Но това беше илюзия. Видя, че вътре свети, значи все пак има някого. Трепереща, тя реши да влезе, да се изкачи по стъпалата и да почука на вратата. Отвори една жена, която тя предположи, че е майка му. Попита „Тук ли е С.?“. Жената даде положителен отговор и отиде да го извика. Той се появи и когато я видя, каза „Здравей!“, точно като първата му дума, отправена към нея преди толкова години.

Подобно на първата им среща, тя не запомни много от това, което си казаха, защото беше ужасно развълнувана. Искаше само да го наблюдава. Усмивката му беше същата, погледът му – все така топъл. Всяка негова черта ѝ припомняше колко много го обича. Разказаха си с две-три думи как бе протекъл животът им през времето, през което не се бяха виждали, и той каза, че ще се прибира. Тогава тя го погледна умолително и попита: „Може ли само още една минута?“. Предполагаше, че това е последната им среща. Той се засмя, повтори думите ѝ, сякаш му беше казала „Обичам те“ току-що. И остана още една минута. Тя му каза, че не е могла да го забрави през цялото това време. След това и двамата си взеха сбогом.

Вървейки по улицата, тя се обърна и видя, че той я наблюдава от прозореца. Тя продължи по пътя и си каза „Е, това беше. Повече никога няма да го видиш“. И се разплака.

Когато се прибра, видя, че има покана във Фейсбук от непознат. Профилът ѝ се стори познат, сякаш и друг път ѝ е искал „приятелство“, но тя не приемаше от непознати. Нещо обаче я накара този път да приеме и веднага му написа: „Познаваме ли се?“. Последвалият отговор бе: „Това, което направи ти днес… Това съм аз“.

Пръстите ѝ се разтрепераха. Зарадва се, че С. ѝ пише. Той поиска да се видят. А тя се съгласи. Обясни му къде живее и той отиде да я вземе от тях. Отидоха в едно заведение. Отначало той беше доста мълчалив, но  това, че тя беше изключително откровена и говореше за чувствата си открито, макар и много да се притесняваше, го накара да се отпусне. Решиха да се разходят. И двамата вече бяха разбрали, че нищо не бе забравено, че чувствата им все още бяха така силни, както преди пет години и половина, сякаш всичко се бе случило вчера. Той ѝ каза: „За мен ти все още си онова момиче от преди, което искам да целуна“.

Седнаха на една пейка. Мълчаха. Той я притисна до себе си, приближи челото си до нейното, държеше ръцете ѝ. Това я накара да се извиси от щастие. Мислеше, че това е най-прекрасната нощ в живота ѝ. По-късно му го каза, няколко пъти. Продължиха да се разхождат. Седнаха на друга пейка, на която стояха с часове. Говореха си за всичко, всъщност само за миналото. Не искаха да знаят нищо за настоящето, и двамата имаха чувство, че се познават много добре. Припомниха си всеки един детайл, влюбиха се отново стотици пъти в тази нощ, на тази пейка.

Той я целуна. Отново, след толкова години. Целуна я много пъти, на тази пейка. Те не усещаха студа, макар че и двамата трепереха, но не само от студ. Декември всъщност е най-топлият месец. Когато Той е с теб. Но С. нямаше как да остане с нея или тя нямаше как да остане със С. Той я изпрати, целунаха се за последно, а тя му каза, че никога няма да го забрави, мислейки си, че това е последната им среща. Заспивайки, си мислеше „Ако се срещнем отново, искам да правим любов“.

Дори и това не бе последната им среща. На другия ден той пожела да се видят отново. Тя се съгласи. Повтори се предната вечер. Разхождаха се, говориха си, целуваха се, прегръщайки се, се превръщаха в едно. Тя му сподели какво си бе помислила предната вечер, не предполагайки, че ще го види отново толкова скоро. Той ѝ каза, че иска същото. Започна да я целува горещо, разкопча якето ѝ, повдигна блузата ѝ и прокара ръцете си по гърба ѝ. Те бяха ледени, но това не я накара да го спре. Той целуна гръдта ѝ. Върна се на устните ѝ, но тогава тя го спря и се изправи. Това не трябваше да продължава, не и там, не и в този момент.

Вървяха много тази нощ, обиколиха града. Обичаха се, но любовта им беше невъзможна, тя си тръгваше на другия ден. Това наистина бе последната им среща. Когато я изпрати, С. я погледна, каза ѝ: „Аз наистина се влюбих“ и си тръгна. Не искаше да го види как плаче. А тя остана неподвижна, безмълвна, гледаше след него. Той се обърна към нея за момент в далечината и продължи да върви. Тогава се видяха за последно.


П.П. Това е история по истински случай. С. продължи да ѝ пише, след като тя си тръгна. Но тя смяташе, че любовта им е невъзможна, и не желаейки да го наранява, прекрати взаимоотношенията си с него, въпреки че го обича. Дали е постъпила правилно...? Тя искрено ще оцени, ако оставите мнението си в коментарите...