Напрежението в кабинета ставаше все по-осезаемо. Слушах глупостите, които говореше шефа ми и някаква сила се надигаше в мен. Исках да го накарам да млъкне. Смесица от недоволството и изумление се преплитаха и се превръщаха в гняв. Все повече не разбирах как се стигна до тук. Не можех повече да остана в стаята. Това щеше да ми коства работата, но просто не исках да приема, че някой ме е ограбил. Повече от година труд беше загубен и запратен в нищото. Пламен си беше присвоил моите идеи, разработката ми, всичко. Беше представил моето дете като свое. И сега г-н Бързашки ми обясняваше колко е важно за компанията да продължим иновативния проект на Пламен. Истина ли беше? Дали не сънувах? Как едно приятелство се превърна в предателство? Мозъкът ми трескаво превърташе всички варианти, които можех да използвам за да защитя интелектуалния си труд. Не, не можех да мисля сега. Исках само да се развикам и да изчезна от това място. Гневът ме завладяваше все повече. Опитвах се да потисна думите, но те напираха така силно, че преди да успея да намеся по-благоразумното си аз, устата ми вече говореше.

- Иновацията на Пламен значи! Това е бъдещето на компанията. Моля Ви! Не бих искал да слушам повече за това. Пламен е просто един мързелив и не съвсем умен колега. Поискахте ли му документацията, попитахте ли го как е достигнал до идеята за нано роботите, които можем да вкараме в тялото за да лекуваме болестите? Не, разбира се. Няма нужда да ми отговаряте. Вече 5 години работя за Вас и познавам начина ви на ръководство. Няколко ценни колеги напуснаха без да направите опит да ги спрете. Съмнявам се, че може да заподозрете измама. Вие никога не сте се интересували от екипа си. За Вас сме просто едни машинки, които Ви осигуряват високата заплата, която получавате. Ако не е един, ще бъде друг. В крайна сметка кой не би искал да работи за Алфа 3. Най-голямата фирма за алтернативни решения в медицината. И…., и аз не бих искал да съм част от тази гнусна игра защото….

- Асене, какво ти става? Може ли да спреш да изливаш яда си? Не знам какво делите с Пламен, но няма да позволя подобно отношение. Напусни веднага кабинета ми преди да съм решил да те уволня.

- Ще си тръгна, но само защото не мога да участвам в този фарс. Моля, пишете ми почивен ден. Не бих могъл да работя днес!

Очите ми святкаха във всички нюанси на синьото. Излязох и шумно затръшнах вратата зад себе си. Отидох до бюрото си, събрах си нещата и излязох. Преди да напусна сградата минах през лабораторията. Не влязох, но почуках на стъклото. Пламен вдигна глава, а аз само го погледнах с изпепеляващия си поглед. Често ми казваха, че очите ми изразяваха всичките ми емоции. Когато спорех с колегите си, целият ми плам се пренасяше в очите. Когато се усмихвах се смеех с очите си, когато се обезсърчавах го правех отново с очите си. Пламен ме познаваше доста добре. Бяхме приятели много преди да заработим заедно. Още от училище се движехме заедно. Пламен беше душата на компанията. Беше забавен, остроумен, но ако някой заплашеше лидерството му, ставаше различен. Имаше някаква спотаена злоба към другите, които бяха по-успешни от него, но никога не се конфронтираше пряко. Обичаше да създава интриги, да действа подмолно за да те нарани. Нямаше смелостта да каже право в лицето на някого, че не го харесва. За разлика от него, аз бях съвсем различен. Бях честен и прям. Винаги казвах това, което мисля. И въпреки това между нас имаше приятелски чувства. До момента Пламен не беше действал срещу мен. Дори напротив. Приятелството ни ми беше помогнало в училище да бъде въвлечен в различни компании, да се запозная с много нови и различни хора. Дори настоящата ми работа беше се случила благодарение на него. През годините често спорехме, защото аз винаги му казваше когато не съм съгласен с него, опитвах се да поправи недостатъците му, защото вярвах, че в него има нещо добро. Докато вървях си спомних една случка в училище. Понякога ми се подиграваха, че съм зубър. Представата на „готините“, както ги наричаха момичета, за зубърите беше, че щом носиш очила и си отличник неминуемо попадаш в категорията. Тийнейджърската неувереност и това, че бяхме момчетата на границата между мъже и деца, бяха причината за злостните забележки и подмятания, които отправяхме към различни. Един път няколко момчета ме бяха наобиколили и се опитваха да ме унизят, тогава Пламен се беше намесил. Не се стигна до физическа разправа, но приятелят ми чрез хумора си, успя да извърти подигравките към самите насилници и те бързо се отдалечиха с наведени глави. Може би този случай ме накара да приеме Пламен като истински приятел. Понякога интуицията ми говореше, че аз давам повече, че приятелят ми невинаги е искрен, но въпреки това успявах да види добрината му. Знаех, че това чувство е дълбоко заровено под пластовете на маските, които често сменяше Пламен, но той знаех, че тя е там и е жива, просто рядко се подава навън. След днес не съм сигурен в това твърдение. Вървях по улицата и краката ми сякаш маршируваха. Стъпките ми се забиваха в плочките на тротоара, като че ли исках с походката да пренесе гнева си към земята. Изпънал се бях като струна, която е пренавита и е загубила гъвкавостта си. Какво ми предстоеше оттук нататък? Разбрах, че отново не мога да мисля. Гневът все още ме владееше. Така беше сковал сърцето ми, че разумът не можеше да пробие. Дори не можах да заплача. Всъщност плачът беше изключен от емоциите ми още от ранните ми детски години. Баща ми имаше твърда ръка. Обичаше да ме наказва с ръце вдигнати в ъгъла не само когато правех бели, но и когато проявявах слабост. Такъв беше и случаят, когато кученцето, което гледах умря. Бях на 7 години, когато това се случи. Стана ми много мъчно и плаках целия ден. Баща ми ме гледаше мълчаливо. Няколко пъти ми каза да спре, защото съм мъж, а мъжете не плачат.  И изведнъж всичко от онзи ден се появи пред очите ми. Бях главното действащо лице в тази случка, но все едно гледах отстрани. Точно преди 30 години. Мозъкът ми работеше все едно четях разказ за непознато дете.

- Но татко, аз обичах това кученце. То ми беше приятел.  Дори нещо повече. Беше ми като братчето, което нямам. Мъчно ми е и затова плача. Защо мъжете не могат да плачат, кажи ми?

Баща му го погледна озадачено.

- Защото не сме женчовци, затова. Сълзите са за жените. Ние трябва да сме твърди, да устояваме и в нас да бъде опората. Какво си седнал да ревеш. Няма да върнеш птичката, най-много да ти се присмеят приятелите, ако те видят.

- Но на мен ми е мъчно и сълзите сами потичат. Как да ги спра?

- Не знам, по дяволите, как да ги спреш. Знам само, че не искам синът ми е да мекушав. И ако наистина не спреш ще предприема други мерки.

- Какви други мерки, татко? Какво означава това? И все пак аз искам да плача. Така ми идва отвътре.

- Ще ти дам аз едно отвътре! Така е, като те глези толкова майка ти. Хайде сега щом не чуваш, отивай наказан в ъгъла и да не си мръднал докато не кажа.

Сълзите му потекоха още по-силно, сега вече и от обида. Защо плачът трябваше да бъде наказан? „Аз просто исках да изкарам мъката си“, си мислеше детето изтърпявайки наказанието си. Когато майка му се прибра и разбра какво се е случило, веднага се намеси. Асен беше освободен от ъгъла. Но това доведе само до скандал между двамата му родители. Асен слушаше и си запушваше ушите, защото не можеше да понася как се обиждат. Още тогава една горчилка заседна в гърлото му и ту изчезваше, ту се появяваше, години наред. В седмицата след случката, Асен спря да говори. Искаше, но бучката беше стиснала гласните му струни и той не можеше да се отскубне. Майка му се притесни много. Гледаше баща му лошо и също не говореше. Чувството за вина, че е причина родителите му да се скарат толкова сериозно, само задълбочаваше състоянието му. Един ден, майка му го взе и го заведе на разходка в гората, която започваше в края на градчето. Вървяха и мълчаха. Накрая стигнаха до едно хълмче откъдето се виждаха част от къщите и улиците. Намериха един по-голям камък и седнаха на него. Майка му го прегърна и продължиха да мълчат. „Колко е хубаво тук с мама!“, си мислеше детето. Почувства се спокоен и сякаш бучката отслаби хватката си. Отвори уста, но все още не успяваше да промълви. Тогава майка му започна:

- Асене, моля, те продумай. Знаеш, че много те обичам и ми е трудно да те гледам как страдаш. Искам да знаеш, че и баща ти те обича. Просто методите му на възпитание са малко остарели. Ще се опитам повече да не те наказва особено за такива неща. Ще намериш ли сили в сърцето си да му простиш?

Асен се напрегна. Отново отвори уста, но пак не излезе звук. Погледна сините очи на майка си. Неговите бяха същите, безкрайни като морето и като небето. И в този безкрай светеше със същата необятност любовта ѝ към него. Виждаше го, усещаше го. Трябваше да проговори заради нея. Искаше да ѝ каже, че също я обича.

- Обичам те, мамо! – каза Асен.

Тя го притисна към себе си и заплака. Детето също заплака с нея.

- Какво значи да простя, мамо?

Майка му го погледна с очите-океан и каза:

- Помниш ли какво съм ти казвала за Бог?

- Да, че не живее в църквите, както си мислех аз, нито е по иконите, а че е вътре в нас.

- Усещал ли си го, както ти обяснявах?

- Да, когато те обичам, когато си играех с кученцето, когато лежа на топлата трева под стария орех.

- Всичко, което описа са моменти на щастие. Тогава Бог, който е в теб ти дава своя дар и се чувстваш щастлив. А друг път чувал ли си го?

- Да, миналата седмица една от съседките ме помоли да ѝ помогна, защото носеше много покупки от магазина. Аз взех част от тях и ги занесох до къщата ѝ.

- Ето това е, добрината, която също е част от Бог. Запомни ние сме създания с много лица и от нас зависи кое ще покажем и кое ще усмирим. И всичко това е част от нашия Бог, от тази частица, която ни свързва със Вселената, защото ние идваме от звездите.

- Добре, разбрах те. Знам, че Бог е щастието и добрината и желанието да помагаш, но това какво общо има с прошката, мамо.

- Ще стигнем и до нея. Не бъди нетърпелив. Кажи ми нещо друго случвало ли ти се е напоследък, нещо, което да извади твоя Бог наяве?

- Миналият месец, едно коте се беше заплело в бодливата шипка до училище и мяукаше много жално. С още две деца му помогнахме и го освободихме.

- Браво, това е било състраданието към пострадал. Не забравяй да го прилагаш и към хората. Аз поне ценя високо тези, които са състрадателни.

- Добре, мамо, ще го запомня или всъщност няма нужда да го помня. На мен винаги ми става мъчно когато видя някое животинче в беда. Затова толкова ми беше мъчно за кученцето. То беше болно, а аз не успях да му помогна.

Аделина разроши косата на детето си. Харесваше го и знаеше, че ще стане добър човек. Всичко друго беше по-маловажно.

- Понякога миличък не можем да помогнем. Не е по силите ни. Може да ни липсват знания, но никога, запомни никога, не бива да се обвиняваш, ако не си успял да помогнеш на някого. Важното е да си опитал. Когато усещаш добрината в сърцето си, търсиш начин, или просто си до някого, който се нуждае от теб, това е достатъчно.

- Искаш да кажеш, че не можехме да помогнем на Макси? Дори да го бяхме завели на лекар?

- Аз го водих на лекар, но не ти казах за да не те разстройвам. Не можеха да го излекуват.

- Това пак ли е Бог? Този път какво ни показва? Той има ли и лоша страна? Защото досега бяха все хубави неща – и Асен погледна тъжно към тревичките, които вятърът леко полюшваше.

- Бог, това сме ние самите, Асене. Но понякога сме безсилни. В такива моменти не можем да се обвиняваме. Дори и да си сгрешил с някое свое действие, да си обидил свой приятел или дори мама и тате, трябва да можеш да видиш грешката си и да се извиниш. Това означава и да си простиш. Всеки прави грешки. Понякога са защото сме ядосани, друг път, защото така са ни учили и това, което знаем не можем да приложим правилно, трети път е защото не мислим достатъчно и позволяваме на чувствата  да ни завладеят.

- И все пак не разбрах как да си простя, още по-малко как да простя на тате. Ти сигурна ли си, че той ме обича? Прекалено често ме наказва. Такава ли е любовта? Свързана е с болка?

- Не миличък. Може да се случи да боли. Но когато боли порастваме по-бързо. Може би татко иска ти да си съвършен и затова те наказва. Въпросът е да правим разлика между важни и маловажните причини. Затова тук ще се намеся аз и няма да му позволя повече да прави грешки в причините. Обещавам ти! А сега само трябва да се опиташ да го разбереш и прошката ще се появи сама.

- Не разбирам защо не мога да плача, когато съм загубил любимото си куче и защо само жените го правят. Как така само жените? Плачат хората независимо дали са мъже или жени, не е ли така? А и сълзите сами дойдоха, не съм ги викал, нито съм искал да плача, но ми беше толкова мъчно.

- Така става, когато сме тъжни. Искаме да плачем, така прочистваме душата си. Сълзите са мъката, която излиза от нас, защото да я държим вътре е опасно. След време ще стане като отрова и тогава може да не успеем да се върнем към светлината и към всички хубави неща, които изброи преди малко. Затова, детето ми плачи, винаги когато почувстваш нужда да го направиш. Сигурно е объркващо татко да ти забранява, а аз да правя обратното, но аз знам, че си чувствителен и подобни забрани за твоята душа биха били пагубни. Вече го обсъдих многократно с баща ти, мисля, че ме разбра. Съжалявам, че беше свидетел на нашата разправия. Затова искам да те уверя, че за нея също не си виновен ти.

- Така ли? Не съм ли виновен?. Аз си мислех точно обратното. Не обичам, когато се карате. Това ме натъжава.

Аделина хвана главата му с ръцете си и сините очи на двамата се преплетоха за миг. Синьото с твърдостта на майката и синьото с букета от емоции на детето. Получи се една водна стихия, която беше и деликатна и нежна и бурна и упорита и същевременно ранима.

- Възрастните се карат, защото често не могат да вземат решение кой ще надделее в дадена ситуация. Децата не са виновни! Никога! Това е просто като борба между два бика. Единият по-разярен, другия по благ, а понякога и двата пръхтят и бълват въздух от ноздрите си и рият с копита. Нали си ги виждал по телевизията?

Асен се засмя.

- Понякога си много забавна, мамо – и детето се усмихна от сърце. - И все пак вие се скарахте заради моето наказание.

- Да, поводи постоянно се намират. Ако не беше това, щеше да е друго. Просто с баща ти сме много различни. Той обича старите методи, а аз предпочитам да говоря. Но все пак успяваме да намерим баланс.

- Сега ми стана много по-леко. Тревожех се, че се карате заради мен. И все пак, как да разбера татко? Той ми причинява болка. Не че ме удря, но да стоя с изправени ръце е изморително и болезнено. Защо трябва да го разбера?

- Защото въпреки, че не е избрал правилният начин, той го е направил за твое добро. Трудно стана да живеем в този свят, сине. Хората все по-мъчно се разбират, все повече проблеми излизат и наистина ни трябва определена твърдост за да живеем по-лесно. Но още си малък за това. От теб искам само да се опиташ да го разбереш и да го приемеш, дори и тази част, която не ти харесва. Прошката сине, е най-вече заради теб самия. Иначе горчилката от обидата ще остане в теб. Някаква част ще успееш да изплачеш със сълзите, но друга ще си остане в теб. С времето ще започнеш да чувстваш и омраза, да се гневиш все повече, да чувстваш че с теб се отнасят несправедливо, че нещо ти е отнето. Така ще се вкопчиш в тези усещания, че ще станеш зависим от тях. И тогава ще бъде много трудно да се върнеш назад. Ще забравиш щастието, добрината и всичко, което твоят Бог ти дава. И тогава закачливото, щастливо дете ще остане някъде там в къщата, когато си бил на седем, а пред теб ще бъде само един огорчен възрастен. Не искам да се превръщаш в такъв човек. Затова ще се опитам да те науча да прощаваш.

- Но как? Аз съм му сърдит! – Асен сви устните си.

- Ако се опиташ да се погледнеш отстрани, какво ще видиш?

- Ще видя Асен, който се сърди, защото е наказан несправедливо и защото не е вярно, че съм женчо, само защото плача.

- Точно така. Усещаш ли гнева си?

- Да усещам го. Има една топка, която ме стиска и затова не можех да говоря.

- А сега къде отиде топката, защото от доста време говориш с мен.

- Исках да ти кажа, че те обичам, мамо, и тя малко се оттегли затова си върнах говора.

- Значи, пак твоят Бог се е намесил. Любовта е голяма сила, ако ѝ позволиш да живее в сърцето ти и не я потискаш. Ако обичаш татко, ще му простиш защото освен наказанията той е бил и добър с теб, нали? Освободи гнева си, пусни го тук на тази поляна. Дай го на вятъра и ще видиш как ще ти олекне.

Асен затвори очи. Спомни всички път, когато баща му го беше прегръщал, когато го беше носил на раменете си. Спомни си как му показваше инструментите си, с които поправяше разни неща из къщата през почивните дни. Въздъхна и с тази въздишка сякаш излезе и прошката. Той прегърна майка си и двамата се отправиха към къщата, за да си хапнат сладолед.

Дали простих тогава на баща си? Не знам, мислех си, че съм. А сега отново бях гневен. Този път на приятеля си. Случката с Маски и майка ми, някак си сама изплува в мен. Дали тя не е някъде около мен и отново не се опитва да ме научи на нещо, този път чрез спомените. Продължих да вървя без да мисля накъде. Оставих се на интуицията си. Нека ме заведе там където ще се почувствам по-добре. Офисът ми беше в покрайнините на града. И някак си се озовах точно в началото на онази пътека, където ме бяха отвели и спомените. Тревата тъкмо беше станала от най-свежото и сочно зелено. Мека и крехка. Реших да си събуя обувките и да повървя бос. Обичах да усещам земята, особено когато беше топла. Сякаш ми даваше топлината, която беше събрала през деня от слънцето. Все още не можех да заплача. Къде беше сега моят Бог? Отдавна не го бях търсил. Може би така ставаше когато пораснем. Спирахме да питаме, спирахме да търсим и нашият Бог заспиваше. Живеехме някак си по инерция. Докато нещо лошо не ни разтърси. Тогава пак се обръщахме към Бог. Започвахме да искаме помощ, успокоение, сила.  И аз не бях изключението. Но как да стане просто така за миг? След като бях забравил с години да се обръщам към себе си, как да очаквам нещо сега. Всичко на което ме беше учила мама, се беше спотаило. Докато енергията на земята се просмукваше в краката ми, се оказа, че съм стигнал до камъка, където стояхме преди 30 години с мама. Седнах и се загледах в пейзажа, който се разкри пред мен. Ширнала се беше същата гледка. Тук-таме имаше промени, но градът изглеждаше същия. Но аз не бях същия. Бях пораснал и бях забравил на това на което ме учеше майка ми. Трябваше ли да простя на Пламен? Случките с татко бяха различни. Той беше мой баща и въпреки строгостта си, ме обичаше. А Пламен? Дишането ми започна да се успокоява. Отново се опитах да се погледна отстрани. Какво ме беше наранило? Постъпката на Пламен или той самия? Разбира се, че беше постъпката му. Може би ако успеех да разделя действието от личността щеше да ми бъде по-лесно. И все пак предателството тежеше. Никога не бях се отнасял лошо с него. Съжалих за думите, които изрекох пред шефа си. Не беше вярно, че беше мързелив и посредствен. Тогава говореше гневът ми, не аз. За пореден път, разбрах колко е лошо да ме владее това чувство. Оставаше факта, че това беше моят труд. Дали го беше представил изцяло като негов или не бях разбрал правилно. Приятелството ни беше старо, беше ми помагал много пъти, но знаех, че обича да действа зад гърба на другите. Въпреки това в момента, в който седнах на камъка, където се бях опитал да простя на баща си, знаех, че ще се опитам да простя и на Пламен. И отново щях да го направя не заради него, а заради себе си. Но приятелството ни може би щеше да приключи. Прекалено голямо беше предателството му и сърцето отново ме болеше. Сега започваше фазата на тихата болка. Тази болка, която трябваше да оставя. Да премахна усещането, че съм жертва. Да не се обвинявам. Не бих се оставил на манипулациите му. Прошката не включваше това! Тя не биваше да бъде причина да бъда подведен или залъгван. Няма да позволя да ме използва повече. Ще търся правата си по съдебен ред. И ще напусна фирмата. Отдавна трябваше да го направя. И тогава сълзите потекоха. Там на камъка, където нямаше кой да ме види, нямаше кой да ме чуе, се опитах да се пречистя. Изведнъж заваля. Останах на камъка. Не се опитах да се скрия. Може би се опитвах да измия горчилката и отвън. Пролетният дъжд беше кратък. Когато спря бях мокър и се почувствах освободен. Гневът се беше смалил до размера на грахово зрънце. Мисля, че бях простил. На небето се появи светкавица, а заедно с нея през ума ми премина мисълта за отмъщение. Бях ли простил наистина?