stel88 (Стеляна)
80 1788
7.05.2011 г., 16:39 ч.

Прощално писмо 

  Проза » Писма
3133 0 5
1 мин за четене

    Охлузени спомени и толкова болка, и машина, която не успях да контролирам. Сега, когато е късно, зная каква е цената на безразсъдството... Искам да се боря, защото обичам, но дори очите си не мога да отворя и съм по-лека от перо. Всичко, защото исках да вкуся от адреналина на собствения си егоизъм, а в момента мечтая да ви прегърна, но съм по-прозрачна и от сянка на дим. Обещах... Толкова са лесни думите. Заклех се, че ще ви пазя от страховете, а днес сте в черно и дерете земята да ме върне... Изгубих ума си в пукнатините на убеждението, че всичко свършва добре и винаги има утре, а след края изпитвам ужасяваща болка от това, че дори и вятърът не може да изпие очите ви до дъно и тази картина, рисувана с хладната ми вече кръв, буди виковете ви. Аз няма какво да направя, защото нищо не виждам, а в главата ми е тъмно. Чувам само как разбива се светът в скалите и ронят се не сълзи, а тежки камъни, от онези, които тежат в душите. Няма как да отвържа от лицата ви изражението на ужаса, че вече небето няма да е същото и хубавите спомени няма да заклещват гърлото... А всеки път, макар с променена посока, пак ще ранява мислите ви. Как да спра празникът да убива усмивките ви, затова, че ме няма в стаята, на празничната маса и в смисъла за слънчевото утре... Простете за живота, който обрекох да върви по релсите на лудостта и болката.

© Стеляна Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??