Далия (Далия)
31 214
24.02.2005 г., 9:18 ч.

Просто една история 

  Проза
4355 0 30
12 мин за четене

Боже, какъв цвят! Тъмночервен. Като кръв. От онази, най – гъстата. Която се стича от най – дълбоките рани точно преди да спрат да кървят. Една такава тъмна. Почти черна...

*   *   *

“Дали хората ги боли, когато усещат как кръвта им изтича от тялото?” Тя си задаваше този въпрос, докато гледаше тялото на мъжа. Лежеше проснат на улицата. Вече половин час откакто колата го блъсна, а никой не идваше. Тя беше извикала линейката. Два пъти се беше обаждала, но все още нямаше никого. Мъжът не даваше никакви признаци на живот. Тя му говореше, но не смееше да го отмести.

“Кога най – после ще дойдат тези лекари? Трябва да разберем кой е, да се обадим на близките му. Сигурно вече го търсят...”

Сирената се чу някъде отдалеч, след малко се видяха и светлините. Дойдоха двама лекари, сложиха го на носилка и го прибраха в линейката. Помоли ги и тя да се качи. Те не я попитаха коя е. Сигурно си мислеха, че му е близка и я взеха със себе си. Едва когато пристигнаха в болницата, разбраха, че дори не го познава. Разказа им, че е видяла колата, която го е блъснала, но не е успяла да види номера, защото шофьорът е избягал веднага след като беше извършил престъплението.

Сега трябваше да разберат как да се свържат с близките на мъжа. Потърсиха из джобовете му. Единственото, което откриха, беше телефонен номер, записан на измачкано бяло листче. Без име. Нямаше какво да правят, освен да се обадят. Оттам отговори приятен женски глас, който каза, че описанието, което са й дали по телефона, не й говори нищо. Не се сещала кой може да е мъжът, записал номера й. Не, няма проблем за притеснението. И, не, съжалява, но няма да може да отиде до болницата, защото след малко има час при фризьора си. Ако е някой близък приятел? Няма как да й е близък приятел, защото ако беше така, веднага щеше да се сети по описанието. Просто няма начин да смени часа при фризьора. Важно е да отиде!

*   *   *

Понеже не му беше роднина, трябваше да си тръгне. Не можа да заспи тази нощ. Чудеше се какво е станало с него. Искаше й се да бе останала там, да държи ръката му, когато отвори очите си. Или когато сърцето му изтласка последната капчица кръв във вените му...

Едва дочака утрото и веднага отиде в болницата. Лекарите не бяха онези от снощи. Първоначално не искаха да я пуснат, но тя излъга, че му е приятелка и успя да стигне до стаята му. Той изглеждаше много по – добре. Лицето му до известна степен бе възвърнало нормалния си цвят, но очите му все още бяха затворени. Казаха й, че е в безсъзнание и не е идвал на себе си. Позволиха й да остане петнайсетина минутки до него. Оставиха ги сами.  Тя приседна до леглото му.

Симеон. Така го наричаше. Защо Симеон? Това беше първото, което й хрумна. Сила, мъжественост...като великия Симеон.

Тя знаеше, че той ще се справи. Ще се пребори със смъртта и ще оцелее. Искаше й се да стане така.

Колко бързо изминаха петнайсетте минути! Трябваше да го остави сам. Но утре пак щеше да дойде.

И дойде. И на следващия ден. И на по – следващия. Всеки ден му носеше нещо различно. Първо му донесе цветя. Нищо, че мъжете не обичат да им подаряват цветя. Трябваше да има малко живот в тази стая. На следващия ден му донесе книга. За да има какво да чете, когато се събуди. А на по – следващия – бонбони. За да възвърне сладостта на живота му (без да знае дали изобщо е бил сладък).

На четвъртия ден не му донесе нищо. Просто отиваше да го види. Тогава обаче, той й даде нещо. Погледа си. Безкрайно син и безкрайно дълбок. Също като нейния. Гледаше я и се чудеше коя е тази непозната в стаята му. Опита се да проговори, но все още беше прекалено слаб. Тя сложи пръст на устните си и му направи знак да замълчи. После му разказа всичко – как го е намерила, как е дошла с него в болницата, как е излъгала лекарите, че му е приятелка, за да я допуснат до стаята му и как го е нарекла Симеон. Той се усмихна. Стори й се, че това е усмивка на благодарност.

После пак си тръгна. И този път не й позволиха да остане по – дълго.

Сънува синьо. Безкрайно синьо. Небе. Море. Очи. Нейните. И неговите. Събуди се. Не спираше да мисли за своя Симеон от мига, в който го откри – там, на улицата. Мислеше за него и сега, докато пиеше сутрешното си кафе. Мислеше си за мига, когато след малко пак ще го види. Струваше й се, че времето без него тече безкрайно бавно, а петнайсетте минути в болничната му стая отлитат като една секунда.

Днес й позволиха да остане повече.

Той все още не беше възстановил напълно силите си. Говореше, но малко. По – скоро й задаваше въпроси. А тя казваше всичко – как обича вечер да се разхожда по улиците на квартала, защото не й се стои сама в квартирата. Как понякога пише, за да даде израз на всичко, което бушува вътре в нея. Как мечтае да види морето през зимата. Как иска да има своя цветна градина, за която да се грижи. А той слушаше...

“Как се казваш?”, попита я. Тя му отговори: “Далия”.

След няколко дни той вече ставаше и се разхождаше из стаята си. Отиваше до прозореца и дълго гледаше. Наблюдаваше хората, слушаше шума на автомобилите. Но не спираше да си мисли за нея. В мислите си я наричаше “моето момиче”. Знаеше точно кога ще дойде. Сърцето му никога не го лъжеше. Знаеше, че и сега, още преди автобусът на улицата да е завил зад ъгъла, тя ще отвори вратата и ще влезе в стаята. Така и стана. Той я погледна, а тя му подари най – слънчевата си усмивка.

Беше й благодарен за това, че никога не го разпитваше за миналото, за живота му преди инцидента. Не че имаше кой знае какво за разказване. Просто стечение на обстоятелствата. Не всеки открива щастието. Но той не се отчайваше и не спираше да го търси.

Изведнъж му стана студено. Помоли я да му подаде якето, за да го облече и да слязат долу в градинката. Облече се и сложи ръце в джобовете. Изведнъж напипа някакво листче. Извади го и видя изписан на него телефонен номер. Учуди се, че още стои в джоба му, вече цяла година. А номерът беше онзи – на жената, която трябваше да отиде на фризьор.

Далия го погледна въпросително. “Телефонът на бъдещата ми съпруга. По – скоро бивша бъдеща съпруга. Тя така и не дойде. Обадих й се и й казах какво се е случило. Притесни се много като разбра, но каза, че сега е много заета и ще дойде тези дни.”

Седнаха на пейката. Не говореха. В нейните очи имаше сълзи. Неговите гледаха някъде напред. В едно цвете. Тя усети ръката му да докосва нейната. После, съвсем естествено и непринудено се сгуши в него и останаха така сякаш с часове.

*   *   *

След седмица тя имаше рожден ден.Ставаше на 26.

Тази седмица мина бавно. Без него. Той вече си беше вкъщи. Изведнъж стана мълчалив, умислен, дори спря да я търси. Тя реши да го остави на спокойствие. Беше убедена, че той ще я потърси ако има нужда от нея.

Вече беше петък. Имаше рожден ден, а бе тъжна. И понеже този ден беше неработен (каквито обикновено са петъците след национален празник), просто си стоеше вкъщи и мислеше. За живота. Неговия. И нейния. Техния – такъв, какъвто можеше да бъде...

По някое време следобед звънът на телефона я изтръгна от мислите й.

“Аз съм...Искаш ли да се видим днес?”

Тя не можеше да каже нищо. Гласът й бе замрял някъде там в гърлото. Успя само да промълви: “Да...”.

“Ще дойда да те взема в осем.”

И дойде. Точно в осем. Звънна на вратата. Тя отвори. Той я погледна, усмихна се и я целуна. “Честит рожден ден!” И й подари една далия. Истинска и много красива.

Не ходиха никъде тази вечер.

Останаха си вкъщи. И пиха червено вино...

*   *   *

Боже, какъв цвят! Тъмночервен. Като кръв. От онази, най – гъстата. Която се стича от най – дълбоките рани, точно преди да спрат да кървят. Една такава тъмна. Почти черна...

© Далия Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Симпатичен разказ, много хубав и приятен,и истински
  • Страшно ми харесва!!!!!
  • Няма какво да се добави към думите на останалите! Чета го за пореден път!
  • Чудесен е
  • Невроятен разказ!надявам се да има скоро и продължение,защото историята е много красива!
  • Страхотен разказ, впечатляащ е! Подравления за таланта

  • Съдбата е намерила начин да ви сбере
    ...
    Прекрасна нова година с малкото слънце до теб
  • Далия,разказът ти е много добър,чудесен!Браво!
  • леле НЕВЕРОЯТЕН Е!Браво на теб Далия!!!Не съм чела толкова трогателна история ... Страхотна Моите поздравления!!!
  • разказ? това не е разказ. това е откровение.
  • Джеймс Хадли Чейс!!!В разказ на българско момиче задъханият и интрегуващ стил на величието Чейс.Това видях аз.И все пак можеш повече.Само суперлативи заслужаваш за разказът.
  • Идеята е страхотна! И затворената композиция също... просто МНОГО МИ ХАРЕСА! И въздействие и сюжет... всичко!Браво!!!
  • СуперРРрРрр!Просто нямам думи.
  • Благодаря....
  • Ами и аз да се включа към суперлативите, ако не възразявате
  • Браво, ти найстина имаш талант!!!
  • Красиво и увличащо, тъмночервен поток от нежност....
  • Мерси Усмивки от мен И не спирайте да мечтаете...знае ли човек, може би някога мечтите все пак ще се сбъднат... Аз просто вярвам...
  • Благодаря ви на всички! Затова, че направихте деня ми умихнат. Затова, че ви има. Страхотни сте!!!
  • Рядко чета разкази, все не ми остава време или търпение(моля всички които ги пишат за извинение), но този прочетох на един дъх и много ми хареса. Сякаш аз самата преживях всичко в него, почувствувах една близост до героите му. Браво Далия! Прекрасно е, когато краят е щастлив! Пожелавам ти, винаги да се радваш на щастливо завършващи събития!
  • Невероятно е, и доста завладяващо, дори за секунда не спрях, докато не стигнах до края, не мисля че има думи с които бих изразила достатъчно добре какво мисля
  • Напук на критиците дето пишат, че графонезнамсикакви пубикували тук.
    Краят, който ни връща в началото...мойта слабост
    Много хубаво пишеш. Спомням си и онова за кучето - "24 часа" мисля, че се казва. Супер си!
  • Страхотен разказ
    може би най-хубавото нещо тук
  • Свалям ти шапка..
  • Страхотна история, Далия. Искрено ме трогна. И другите ти произведения много ми харесват - чета ги с истинско удоволствие. И сега използвам момента да те поздравя за таланта, които имаш. Пишеш наистина красиво и силно!
    Пожелавам ти краят на историята наистина да се сбъдне един ден, а до тогава - повече усмивки .

  • Има нещо, което ме смущава в тази едноседмична пауза, но кой съм аз, че да развалям магията
  • Радвам се, ако съм успяла да докосна нещо вътре във вас!
  • Незнам каква е историята на този разказ!Но бих казала....много е красиво :S!Поздравления Далия...
  • Разказът ме развълнува. Написан е с много чувство, красив и въздействащ е. Продължавай смело напред, защото имаш талант. Пиша ти с удоволствие 6!
  • Благодаря ви, Ели и Галка. Най - хубавото е, че вярвам, че ще се сбъдне (краят имам предвид, защото другото е плод на фантазията ми и не съвсем )! И вие сте чудесни
Предложения
: ??:??