Пространствен поглед (1-ва част)

     разказ на ужасите

    "Не е толкова страшно да погледнеш в предверието на изоставен хотел с мрачна слава или през прозорците на обитавана от духове къща. По-страшно да погледнеш в себе си."
    "Незнайният поет"

    Пространственият поглед се появи през зимата на 2010 година, след нелепия инцидент с мотоциклета.
    Огнян бързаше за лекции и реши да пресече все още ненатоварения булевард Васил Левски, ала не видя връхлитащия мотор. Двуколесното возило го блъсна, отхвърли го на три-четири метра и някаква течност със странна миризма се посипа върху него. В същото време возилото отскочи, преметна се във въздуха и падна на на асфалта. Студентът се изправи бързо, отиде до лежащия мотоциклетист и понечи да го обърне - тогава онзи, както си беше с каската, скокна като попарен, хукна към мотора, чийто колелета още се въртяха на празен ход, вдигна го, запали го и тръгна нанякъде. Огнян, заедно още няколко души, станали свидетели на сблъсъка, загледаха смаяно как мотористът се отдалечава. После някои от тях го попитаха има ли му нещо, той им отвърна, че му няма (въпреки че усещаше лека болка в гърдите) и със спокойни крачки тръгна към университета.
    По време на първата лекция Огнян припадна. Събуди се в болницата с няколко пукнати ребра, с множество натъртвания и мозъчно сътресение. Така и не се разбра какво е станало с моториста - никой не знаеше кой е, никой не знаеше дали е жив или мъртъв, никой не знаеше дали е здрав.
     Още в болницата Огнян усети, че има нещо нередно в съзнанието му. Когато се помъчи да пресъздаде мислено образа на моториста, запечатан силно в съзнанието му след удара, той най-неочаквано го видя - мъжът се хранеше, а по лицето му бе изписана мъка. Част от главата му беше превързана.
    Тогава разбра, че притежава странна дарба. В началото я наричаше "трето око", вътрешен глас, провидение, но нито едно определение не пасваше точно на неговата способност. Не познаваше друг подобен случай, в Интернет нямаше писания по тази тема и по всичко личеше, че "придобивката" бе уникална. След време му дойде наум, че най-точно би й подхождало словосъчетанието "пространствен поглед".
    Огнян можеше да "види" положението, състоянието, лицето на всяка една личност, независимо на какво разстояние се намира от него. Когато си представя даден човек, или пък го гледа на снимка или на филм, той можеше да разбере какво се случва с него в сегашния момент, да види промяната в изражението му, да разбере дали човекът е жив или не. Дарбата не вършеше работа, когато човекът е в неговото полезрение, защото тогава нормалният и пространственият поглед се сливаха.
     В началото често се майтапеше с малкото си приятели или с колегите в университета. Обаждаше се и им докладваше какво правят в този момент, шегуваше се че ги следи, или че е поставил камери в дома им. Един ден "погледна" към Цочо - може би най-добрия му приятел, - и го видя в момент на блаженство. Огнян разбра, че той прави секс с приятелката си. Звънна му най-безцеремонно и когато онзи вдигна, го посъветва да се качи отгоре ù, защото така няма да стигне до никъде. Сетне Цочо не му говореше няколко месеца.
    Tой не можеше да предвижда бъдещето, да проглежда в миналото, да лекува, да прави магии, да общува с духове. Можеше само да вижда в пространството.
    Чрез пространствения поглед разбра, че майка му е починала, малко преди баща му да се обади. Това донякъде му помогна да се подготви за страшните думи. Жената беше болна на легло, докторите даваха минимални шансове за оцеляване. През онзи ноемврийски ден на 2011 година, когато видя, че баща му му звъни по GSM-а, той опита да "погледне" майка си. И я видя - неподвижна, със затворени очи, зейнала уста и жълто мъртвешко лице. Секунди по-късно татко му съобщи скръбната вест.
    Славата му се разпространи бързо и не след дълго Огнян се превърна в изключително търсен човек. Отначало не искаше пари или блага, макар че някои му даваха подаръци.
    На три пъти колегата му Кольо го питаше дали може да разбере какво прави приятелката му в даден момент, защото в последните дни се държала странно. Огнян поиска нейна снимка. При първите две "гледания" не видя нищо особено, освен нейното сериозно изражение, но на третия път я видя усмихната, гледаща влюбено и замечтано. На другия ден Кольо се раздели с нея, защото  тя му бе признала, че си има друг мъж.
    Опита се и да разбере какво се случва с мотоциклетиста, но вече не успяваше мислено да възстанови чертите му и виждаше само празно пространство.
    Идваха познати и непознати, повечето питаха за роднините или приятелите си, и голяма част от отговорите бяха - ядат, спят, тичат...  един първокурсник разбра, че в същия момент брат му пише СМС до него,... друг пък с учудване установи, че майка му е сложила слушалки на ушите си, слуша музика и подскача диво. Това, което изискваше от всички беше, да му покажат снимки на проверяваните лица, за да може да ги визуализира в ума си.
    Имаше обаче и трагични истории - като например тази на Боян, колега на баща му. Когато мъжът го привика в близкия парк да му "гледа" в пространството, му даде снимка на русо и много симпатично момче.
    - Това е синът ми Красин. Тук той е на шест години. Преди четири години с бившата ми жена заживяха в Канада. От тогава нямам нито вест, нито кост от тях. Жена ми не ме интересува, защото ме заряза заради друг мъж. Но искам да знам какво се случва със сина ми. Искам да разбера дали се е променил, дали е добре.
    Когато Огнян се съсредоточи в съзнанието си, той видя тъмнината сивкав човешки череп. Веднага разбра какво е станало с Красин. Погледна мрачно Боян и наведе глава. Не отвърна веднага, но мъжът сякаш разбра отговора по очите му:
    - Мъртъв ли е?
    - Да - изрече с горчивина притежателят на дарбата.
    Боян въздъхна, клекна на земята и закри очите си с ръце. Огнян не издържа на чувствата и бързо се отдалечи от страдащия, тръгвайки една по малка алея между храстите.
    Година и половина след инцидента с мотора и след появяването на дарбата му, Огнян реши, че ще иска пари за "гледане". Вземаше малко - по два лева на "сеанс". Вярно - клиентите намаляха драстично, но за сметка на това той печелеше средно по петнадесет-двадесет лева, а в последствие по петдесет - шестдесет лева на ден, като славата му растеше главоломно.
    Преди единадесет месеца с него се свърза мъж, представил себе си като бизнесмен. Срещнаха се в кафене срещу Университета и човекът - облечен в лъскав черен костюм и червена вратовръзка, - му предложи следното:
    - Искам срещу петдесет лева на ден да следите даден човек. Искам през десет минути да ме информирате какво прави, къде се намира, за какво говори, изобщо - всичко, което зърнете.
    - Добре, но какъв е този човек и защо трябва да го следя? - попита Огнян.
    - Важно ли е да знаете?
    - Мисля, че да. Първо, не желая да се занима с нечестиви неща. Второ, трябва да ви докладвам с точност, нали? Ако е така, ще трябва да зная максимално повече неща за този човек, за да отгатна по логика какво може да прави. Иначе мога да ви предавам само промяната на изражението му.
    - Вижте, Огняне. Моят бизнес е процъфтяващ и това принуждава конкурентите да действат не особено лоялно спрямо моите интереси. Искам посредством вас да се подготвя за ударите на конкуренцията и да отвърна подобаващо. Разбирате ли ме?
    Сетне мъжът разказа за конкурента си и за това с какво се занимава той. Огнян трябваше да разбира дали е сърдит, дали е щастлив, дали погледът му е самодоволен или отчаян.
    Огнян издържа точно един месец и се отказа. Оказа се, че честото ангажиране на подсъзнанието му действаше зле - главата го болеше, чувстваше се изтощен, дори потиснат. Обаче след оттеглянето му, започнаха заплахите за убийство. По всяка вероятност, както младежът предполагаше, мъжът, който го бе наел, се занимаваше с тъмни сделки и чрез тези заплахи искаше да игнорира всяка опасност от изтичане на информация. Огнян поглеждаше и към него, но не можеше да разчита мислите му - виждаше само лукавия му и отмъстителен поглед. След време се обърна към полицията и написа жалба срещу бизнесмена. Тогава заплахите престанаха.

    Преди шест месеца звънецът в квартирата му позвъня. През шпионката Огнян съзря млад непознат мъж. Мислейки, че е човек на онзи бизнесмен, Огнян взе остър нож и спрей, след което рязко отвори вратата и се скри зад нея. Очакваше непознатият да влезе и да го потърси, ала това не се случи. Затвори я, пак погледна през шпионката и пак го видя да стои отпред. След това открехна бавно вратата и застана смело пред непознатия.
    - Огнян Методиев, нали така? - попита онзи.
    - Да - отвърна младежът. - С какво мога да ви бъда полезен?
    - Здравейте, моето име е Кирил. Искам да ми кажете, дали имате дарба да виждате други места или хора по света.
    - Да, имам. Защо питате?
    - Желая да поговорим. Мога ли да вляза?
    Огнян го изгледа подозрително и му махна с ръка да влезе.
    - Баща ми имаше същата дарба - започна той. - Получи я когато някакъв моторист го блъсна на булевард Васил Левски, някъде срещу Ректората.
    - Чакайте малко, господине. Вие разказвате моята история!
    - Зная добре. Това се случва периодично през шест години. От както стана инцидента с баща ми и след като той влезе в психиатрията, аз непрекъснато проучвам тези случаи. Знам за трима човека, пострадали по същия начин. Не успях да открия единия от тях, а вторият и третият не пожелаха да повярват на думите ми. В последствие и двамата загинаха при нелепи инциденти.
    - Звучи ми като заплаха.
    - Не е заплаха, а предупреждение. Разберете ме, искам да спася баща ми, искам да спася и вас, както и другите. На онова място тежи старо проклятие, което трябва да бъде спряно. Вашата дарба е следствие от това проклятие и част от зловещ цикъл, който рано или късно ще ви погуби.
    - Какво му е зловещото да виждаш другите?
    - Вие не можете да ме разберете. Наричате го "пространствен поглед", нали? Така го е нарекъл и баща ми. Така са го нарекли всички други. То е прозрение, подобно на ясновидството - може да помогне на много хора, но организмът ви става подвластен на тъмни сили и отслабва с всеки момент.
    - Ясно - в гласът на Огнян се доловиха нотки на боязън.
    - Не използвайте дарбата си! Не бъдете пленник на дяволските сили! Искам да ви помогна да се отървете от проклятието, но не предизвиквайте злото, защото идва момент, когато става късно за каквито и да е ответни действия.
    - Добре. Но откъде накъде трябва да ви вярвам? Тази дарба ми носи печалба и това пречи на много хора. Сигурно и на вас пречи по един или друг начин. Често получавам заплахи като тази и ако не престанете да ми досаждате ще бъда принуден да се оплача на полицията. Сега вие разбирате ли ме? - изригна Огнян.
    - Да - смирено отвърна Кирил, след което бръкна в джоба си, извади визитка и му я подаде. - Тук е телефонът ми. Ако нещата се усложнят, можете да разчитате на мен.
    Огнян взе визитката, погледна я набързо и я прибра в джоба.

    Преди четири месеца и половина едновременно получи две предложения. Първо, собственик на софтуерна компания предложи той да следи жена му, защото се съмнявал, че тя му изневерява. По същото време го привикаха и в криминалния отдел на шесто РПУ, за да намери седем изчезнали хора. Съпругата на собственика на компанията наистина му изневеряваше, макар че Огнян не можеше да види с кого - но по блажения й поглед и самодоволното й лице в едно от следенията разбра, че тя лежи в чужди обятия.  В криминалния отдел видя и седмината изчезнали: пет от тях бяха мъртви, а двама живееха и очевидно бяха доволни от живота - защото Огнян ги зърна усмихнати и щастливи, въпреки че според израженията им те усърдно се занимаваха с някакви дейности. Лошото е, че нямаше как да открие къде са мъртвите, нито къде са живите, но и тази информация бе добре дошла за криминалистите.
    Славата му растеше главоломно. Вече всички от университета вече знаеха, че срещу малка сума, Огнян ще им каже много неща. Понякога отскачаше и до Студентски град, защото и там вече името му бе известно, а и много от студентите искаха да проверят как са близките, роднините, приятелите по родните им места. Той дори реши да си пусне обява във вестник "Новинарски мост" и така да намери още повече клиенти. Огнян ставаше все по-богат и все по-щастлив, възползвайки се по най-добрия начин от странната и уникална дарба.
    На петнадесети април, две хиляди и тринадесета година, Кирил отново се появи пред вратата му. В погледът му се четеше силна тревога.
    - Какво пак? - Огнян изпита ярост към него и в същото време притеснение.
    - Баща ми умря преди няколко дена в клиниката. Според лекарите е било инфаркт, но предишния ден той ми се обади и ми каза, че демоничните сили вече го преследват непрекъснато и искат да го убият.    
    - Съжалявам за баща ти. Само че според мен е по-вероятно да е умрял от инфаркт, отколкото някакви си демонични сили да са го убили. Така мисля.
    - Вие не разбирате. Знам, че продължавате да използвате дарбата. Но повярвайте ми, трябва да спрете колкото се може по-скоро, за да не стане късно!
    - Дарбата ми носи стабилни доходи, а и досега не съм виждал някое демонично създание. Съжалявам за това което ще кажа, но баща ви сигурно е изкуфял заради дарбата си. Сега бихте ли ме извинил, защото имам много работа.
    - О'кей. Дано ми пазите визитката. Ако нещо се случи, потърсете ме!
    - Благодаря ви, че се отбихте. Довиждане.
    Славата и бързо натрупаното богатство бяха променили начина на мислене на Огнян и той изглеждаше все по-самоуверен и щастлив. Стараеше се да общува само с хората от по-висша класа, а старите си приятели лека полека игнорираше - обръщаше им внимание само в моментите, когато трябваше да им гледа и да му дадат два лева, тъй като вече нямаше време да се занимава с глупости. Намери си и приятелка - красиво момиче, работещо като манекенка в известна модна агенция. А името му ставаше все по-популярно - викаха го през няколко дена в две радио- и едно телевизионно предаване.
    Но в края на месец май животът му се промени коренно.
    Защото от двадесети май с него започна да се случва нещо ужасно.

    Тогава Огнян, който се намираше в своята стая, отново реши да гледа себе си. Правеше го често, въпреки че не съзряваше нищо интересно, освен лицето си, намиращо се в позата, която заемаше в момента, но погледната през неговото "трето око". И в този момент той изтръпна!
    Защото се видя умрял!
    С пожълтяло лице, с бледи устни, изкривени в мъртвешка гримаса, с полуотворени празни очи, с жълто лице, осеяно с петна.
    Той се сепна силно! Погледна в реалността, след което отново "превключи"в пространствения поглед.
    И отново беше мъртъв!
    Досега неговата дарба никога не му изневеряваше. Винаги виждаше това, което трябваше да вижда, както трябваше да го вижда! Сега ужасът, който изпита, бе огромен - не само, че зърна собственото си лице с мъртво изражение, - той сякаш внезапно започна да осъзнава, че думите на Кирил можеха да се окажат истина и че той можеше да се окаже в безпощаден капан.
    Провидението дойде толкова рязко, толкова бързо и ненадейно, че тялото му сякаш се вледени. Искаше да изкрещи: "Не искам повече да се занимавам с товаааа!", само че някакво идиотско подсъзнание непрекъснато го караше да се вглежда в познати хора и да съзрява техните весели, мрачни или сериозни изражения (но в никакъв случай мъртви). И от време на се вглеждаше в себе си! За да се види умрял - по-умрял от който и да било!
    По-късно през деня започнаха да се появяват мигновени други идеи - за скрит брат близнак, за друг човек, приличащ на него, за грешка в прозрението,  - които за съжаление отхвърляше една по една. Мъртвото изражение бе неговото собствено, нямаше как да го обърка.
    Всичко стана така ненадейно, че Огнян дори се сепна, когато по телефона го потърси момиче - клиентка, която искаше да разбере какво се случва с някакъв неин братовчед в Норвегия.
    - Не... не мога. Сега не мога...  - успя да промълви той, като не съумя да даде обяснение за отказа.
    - О'кей, няма проблем - отговори момичето и прекъсна разговора.

    ... следва продължение...