В училищния двор ме стресна огромният звънец в ръцете на разсилния, чийто стон напомняше за рева на разгонена юница. Той гъгнеше на пресекулки във влажния следобед и караше военния инвалид ритмично да свива по-дългия си ляв крак. От несвойственото движение лозунгът "Добре дошли, първокласници!" над главата му се беше изхлузил на едната страна и спешно се нуждаеше от нечия помощ, за да не се катурне върху побелялата кратуна на великана. Ние, срамежливо наредено каре малчугани, с любопитство чакахме мига на катастрофата и безвъзвратно изпуснахме лисването на менчето с вода, чийто капки неволно оросиха олисялото кубе на заместник-директора. Смутени от тези неуредици, побързахме да изкачим няколкото стъпала до школото и с наведени глави накацахме по свободните чинове. За мое неудоволствие се паднах с дебело момиче, на ръст - джудже, но за сметка на това с огромни очила, наподобяващи криле на прилеп. На всичкото отгоре тя и пелтечеше - нещо, в което се уверих от собствен опит. Изглежда лоша шега бе направил невинният ми вид и име, произнесено от учителката, защото скоро бях затрупан с нежни ласки и съвети от нейния настойник - върлинеста лелка със замечтан поглед. Отдръпнах се мълчаливо от сянката на кокалестата фигура и попаднах в графата на вечните врагове. Години по-късно, вече улегнал мъж, пак щях да се срещна с госпожата, която щеше да ми припомни отношението към нейната особа. Довереницата ù имаше влажна, лепкава ръка на влечуго и мутирал глас, който щеше да ме стряска месеци наред.

Едва дочаках края на школското въведение и разплакан дотърчах у дома, където намерих една тъжна жена - баба. Тя поиска да се увери, че поне с мен всичко е наред и на другия ден се довлече в училище, за да провери на място моята благонадеждност. Помислих, че този десант ще сложи край на мъките ми, но уви, надеждите бяха напразни. Налагаше се всеки ден да посещавам този рай на гнета и да залягам над уроците. Ангелският ми вид определи и по-нататъшната ми съдба - трябваше да помагам на закъсалото смугло девойче вкъщи, където до скоро беше моята крепост. Така моите сизифовски мъки тепърва предстояха, но щях да получа помощ оттам, откъдето не очаквах, от смъртния си враг.

Следващите дни преминаха в нагледни уроци по дипломатичност - опитах се най-съвестно да помогна с каквото мога на грозноватичката съученичка. Скоро те дадоха резултат и шестиците ù набъбнаха с още две по аритметика, бях успял да убедя в своята добронамереност близките си, но не и нейните родители. При честите си посещения вкъщи длъгнестата мама се отнасяше с подозрение към моите усилия да осигуря светло бъдеще на отрочето ù. Не я трогнаха нито уменията ми, нито сълзите на момата, заподозря чисто мъжки желания в мен, въпреки крехката ми възраст и всячески се опита да наруши хармонията между двама ни. С подозрения оглеждаше тетрадките ни за неприлични рисунки и се опитваше да ни дистанцира да прекараме по-малко часове заедно. С възмущение обясни на старата жена, че при някои индивиди пубертетът е преждевременен и много опасен. Баба така и не разбра в какво обвиняваха внучето ù, но прие с достойнство думите на мнимата красавица. Не знаеше, че съдбата е отредила префърцунената другарка да играе немаловажна роля в биографията ми. Този ден я изгони заедно с прилежната ù дъщеря и така на моето учителстване бе сложен нелош край.