В училищния двор ме стресна огромният звънец в ръцете на разсилния, чийто стон напомняше за рева на разгонена юница. Той гъгнеше на пресекулки във влажния следобед и караше военния инвалид ритмично да свива по-дългия си ляв крак. От несвойственото движение лозунгът "Добре дошли, първокласници!" над главата му се беше изхлузил на едната страна и спешно се нуждаеше от нечия помощ, за да не се катурне върху побелялата кратуна на великана. Ние, срамежливо наредено каре малчугани, с любопитство чакахме мига на катастрофата и безвъзвратно изпуснахме лисването на менчето с вода, чийто капки неволно оросиха олисялото кубе на заместник-директора. Смутени от тези неуредици, побързахме да изкачим няколкото стъпала до школото и с наведени глави накацахме по свободните чинове. За мое неудоволствие се паднах с дебело момиче, на ръст - джудже, но за сметка на това с огромни очила, наподобяващи криле на прилеп. На всичкото отгоре тя и пелтечеше - нещо, в което се уверих от собствен опит. Изглежда лоша ...