Въпрос на време е да прозреш истината за „любовта”. Три пъти се привързвах към трима различни мъже – и по външност, и по характер, и по интелект. Значи ли това, че три пъти съм променяла себе си, докато съм търсела същността си? Вероятно...

Първата ми любов. Това беше една странна любов, в зората на съзряването, по-скоро въображаема, отколкото реална. Образите вече са неясни, замъглени, несвързани, остана само спомена за обсебващото чувство и борбата да забравиш. Той никога не ме потърси първи и никога не ме спря да си отида. След мен бързо заемаше мястото ми друга. И въпреки всичко той винаги ме приемаше отново и отново, независимо дали бяха минали дни, месеци или години. Когато бяхме разделени, същността ми го търсеше, желаеше, викаше, а когато бяхме заедно, действителността ме отблъскваше. И така аз се връщах няколко пъти и си отивах разочарована, само за да се върна отново... Все още сянката от миналото се прокрадва, иска да възкръсне, да ме хване, оплете и замъгли представата ми за реалност, а всъщност това е вече само лош сън.

Втората ми любов беше пречистваща водна стихия. Може би затова най-много пострада и беше най-жестоко умъртвена. Тя умря някъде по пътя на спомена за миналото и липсата на бъдеще. И един студен душ накрая от перспективата на безперспективността.

Третата ми любов – прозрение. Че нещата всъщност са съвършено прости: без драма, без болка. Когато спреш да търсиш нещо там, където го няма, го срещаш случайно там, където отдавна те чака.