15.08.2006 г., 22:19 ч.

ПРОЗРЕНИЕТО 

  Проза
1123 0 10
8 мин за четене
Какъв е смисълът на всекидневието? Защо е необходимо човек да се стреми, да влага страст, да убеждава себе си и околните в ценността на собственото си съществуване? Дали това е подсъзнателния страх от смъртта, към която, волю-неволю, вървим със бавни, но сигурни крачки?
 Не знам.
 Виждаш ли, до скоро, до съвсем скоро аз бях от ония механични хора, за които наистина всичко е без значение - дори и поставянето на въпроса за какъвто и да било смисъл.Това особено ясно осъзнах това лято, когато се прибирах с колата от командировка. Бях свършил работата някъде към три след обяд, договърт беше подписан и поех обратно към София. Сделката беше добра, тъй като бях сключил договор с десет рибарски лодки в Царево за изкупуването на улова им от паламуд срещу минимален аванс. Рибарите останаха доволни, защото тези пари, дадени им сега, в началото на август, им позволяваха да се подготвят за есента, когато излизаха пасажите с тази търсена на софийския пазар риба. Бях спокоен за изпълнението на договора, защото в Царево имах роднина, който ме представляваше и който щеше да следи за коректното му изпълнение. Той щеше да посреща хладилния камион, да организира товаренето на рибата и да я изпраща в София. Тръгнах от пълното с туристи градче доволен от свършената работа. И единствено с лекото съжаление, че поради заетостта си не можах дори веднъж да се изкъпя в морето.
 В Китен напълних резервоара догоре, 60 литра, и потеглих към Бургас. Беше горещо и задушно, бялата лента на пътя в далечината приличаше на прииждаща прозрачна река заради нагрятия въздух. Имаше доста автомобили и ми се струваше, че аз съм единствения, който е тук по работа. Когато минавах покрай Созопол за момент се вгледах в полуострова на Стария град и си спомних кръчмата, в която с теб - млади и непримирими - точно преди десет години, седяхме и пиехме джин след джин. Споменът не предизвика нищо друго в мен освен картина: бялата покривка, запотените чаши, малката купичка с печени фъстъци, ти, повдигнал ръка с показалец и почти фанатичния ти поглед. Не си спомних за какво говорехме, но трябва да е било нещо наистина важно, защото в онзи момент бях развълнуван и категорично несъгласен с теб.
 След бензиностанцията (нали си я спомняш, точно на изхода на Созопол), преди удвояването на пътя, видях да махат момче и момиче. Не знам защо спрях, може би от съчувствие към онова другото, вече минало, "нашето" време. Седнаха на задната седалка. Без да ги гледам ги попитах закъде са и след като разбрах, че са за Бургас, не казах нищо повече, а потеглих бързо по хубавия път.
 Почти през цялото време разговаряха помежду си и съвсем скоро стана ясно, че те почти не се познават. Попаднали случайно в една голяма компания, пили цяла нощ, слушали една от тия нови групи, които ме дразнят с нагло-натрапчивия си ритъм и всезнаещ, размахващ показалец "вокал", после спали на плажа и накрая решили да тръгнат към Бургас. Имаха и общ познат в компанията, някой си Комара, но така и не разбрах дали прякора му идва от пристрастеност към хазарт или просто от физическите му дадености. Бяха единодушни, че "Комара е голям шемет". Толкова. Спомняха си смешни епизоди от нощния купон, като например как някъде към два решили да си направят конкурс "Мистър и мис гол задник". Не бяха тъпи, не бяха и умни, може би бяха такива каквито и ние с теб тогава: млади. Бях забравил колко може да ти бъде интересно всичко, когато си млад: интересни си бяха те самите, интересен им беше Комара, интересен им беше пътя, скъпите коли, с които се разминвахме, магарешката каручка, кретаща по черния път покрай шосето...интресен им бях сигурно и аз, с леко прошарваща се коса и касетофон, в който се въртят хитовете на Елвис. Някъде преди Бургас взех още един стопаджия, момче на техните години, около двадесет, с дълга коса и голяма раница, който седна до мен. Той мълча през цялото време и имаше вид на младеж, току-що скарал се с приятелката си и в отчаянието си не го интересува нищо. Поне така го възприех аз. Слезе в Бургас заедно с тях, на гарата.
 Изпитах облекчение, но и скука, когато останах сам. Беше 6-ти август, разагара на туристическия сезон; ето защо реших да не се занимавам с безнадеждното обикаляне из хотелите за една нощувка, а да тръгна напараво за Варна и от там за Велико Търново. Във Варна имах кратка среща с един посредник на недвижими имоти във връзка с наследствен имот и когато свърших, вече беше станало пет часа. Реших, че ще бъде най-добре да нощувам в Шумен. Магистралата ми позволи да поддържам добра скорост, въпреки дъжда, който заваля след около тридесет километра. В един момент капките започнаха да падат толкова нагъсто, че се наложи да намаля скоростта. Някои автомобили дори бяха спрели в дясното платно и чакаха да отмине облакът. Аз продължих, но скоро стана  невъзможно да се шофира; аз също отбих и спрях.
 Такъв силен дъжд не бях виждал никога досега. Огромните капки се сливаха и имах  усещането, че някой  излива върху колата огромен казан с вода. Стана почти тъмно и се чуваше единствено грохота на падащата вода. Гледах как реката тече през предното стъкло и безуспешните усилия на чистачките да го почистят и не мислех за нищо. Бях като вцепенен, погледът ми беше неподвижен и когато се погледнах в огледалото лицето ми бе спокойно и малко уморено. Минутите минаваха и постепенно, ме обзе усещането, че съм сам, изолиран от света и дори самотен. Изключих двигателя, чистачките също спряха и сега наистина останахме само металната кутия на колата, проливният дъжд и аз.
 Това е, човек накрая винаги остава сам, помислих си аз. През целия си живот се опитва да пробие самотата, да преодолее безсмислието на съществуването, но ето, накрая, в един подобен миг, осъзнава безсилието и наивността на стремежите си. Толкова дълбоко е  това прозрение и толкова безнадеждно е онова, което остава, че човек  наистина разбира как всичко е безсмислено и дори нелепо. Това не е скука, скуката е част от живота, пауза в непрекъснатостта на ежедневните усилия към несамотност. Добре, но наистина какъв е смисълът? Просто няма смисъл, това е.
 Разсъждавах хладно и спокойно, наблюдавах себе си, своята безизходност, самотата си и безсилието си. В принудителната възможност да съм сам, в плен на дъжда, се обърнах  назад и  проследих живота си, животът на един от нашето поколение, родено две или три десетилетия след "победата" на "социалистическата революция". Бях живял като другите, като тях бях мислил, че животът ми ще е уникален, че имам правото животът ми да бъде наистина уникален. Тогава, приятелю, си спомних същността на нашия спор в онази кръчма в Созопол. Тогава ти беше казал, че животът в крайна сметка е банален и че наистина всичко в крайна сметка е безсмислено. Аз не бях съгласен, не, категорично не бях и за всичко обвинявах системата, фалшивата "социалистическа" система, с изкривените й задължителни ценности, с нейната принуда. По-късно, през годините които последваха, с ужас наблюдавах твоето алкохолно бягство, тази стена от празни бутилики с джин. Тогава не разбирах, че това е твоят начин да се съхраниш, да не приемаш всекидневието с неговите претенции за смисленост. Виждах как се отчуждаваш от света, от нас, твоите приятели, как се озлобяваш и стремително се самоубиваш. После "дойде" промяната, системата се разпадна и видях злорадството ти от атомизирането на хората, от оголването на низките им страсти, от надигането на пошлостта, от писъка на мизерията и от алчния стремеж на безогледните да бъдат хищници докрай. Не разбирах тази твоя омраза, не проумявах, че тя всъщност е породена от твоята безгранична любов към ближния, от редкия дар да бъдеш чувствителен сред пира на безчувствените. Какъв глупак съм бил!...И нима трябваше аз, който винаги съм мислел за себе си, че съм ако не друго, то поне мислещ човек, да нагазя до кръста в лепкавата тиня на "свободната инициатива" и едва днес да те разбера, да прозра, че тази игра е гнусна и че всъщност трагедията започва именно от тук...дори не и от тук, а е априорна, защото, както казва онзи поет "в крайна сметка всеки човешки живот е един провал" Заради невъзможността да не бъде провален. При това безалтернативно.
 Не си спомням колко време седях така в колата под проливния дъжд с тези мисли. Но когато се сепнах, видях, че вече не вали така силно, капките падаха вече отделно и беше просветляло. Запалих двигателя и потеглих.
 Скоро мътно-черният похлупак на облака остана някъде назад на югоизток и само мокрият асфалт показаваше, че тук е валяло. През разширяващата се пролука горе се показа слънцето и дори напече. Настъпих газта и гледах как  стрелката стремително се наклони надясно. Неравностите  станаха вибрации, но скоро и вибрациите се сляха в леки полюшвания и имах чувството, че летя.
 Видях късно, че магистралата свършва с остър ляв завой. Навлязох в него със сто и четиредесет и когато почувствах, че няма да го взема, натиснах спирачката. Колата се завъртя около остта си, аз завъртях кормилото в посоката на въртенето за да я овладея, естествено не успях, излязох извън пътя  и в ума ми проблесна мисълта, че това е краят.
 Не, това не беше краят. Когато всичко свърши, след две или най-много три секунди,  видях, че съм някъде в полето, сред зреещи слънчогледи, и че съм жив. Дори не се бях преобърнал. Двигателят работеше със равномерен, спокоен ход. Превключих на задна скорост, направих маневра, смачквайки още няколко стръка слънчоглед и по направената от мен преди малко просека се върнах на магистралата.
 Във Велико Търново бях към осем и половина, на свечеряване. Спрях на паркинга пред хотел "Етър", взех куфара и влязох във фоайето. Зад рецепцията седеше жена на моите години или малко по-млада, леко повяхнала и видимо отегчена. Моята поява леко я оживи, но видях как интересът и към мен се изпари в мига, в който видя брачната ми халка. Докато плащах и вземах ключовете ме обзе неочаквана жал към нея. Представих си еднообразния й живот на провинциално момиче, дните, в които нищо не се случва, работата й да настанява преминаващи пътници. Била ли е щастлива поне един миг? Едва ли, лицето и показваше, че не е. Пък и да е била, вече е забравила. Усмихнах и се.
 - Познаваме ли се? - попита тя, като тренираната служебна  студенината на тона и показваше, че няма да позволи дори и намек за флирт.
 - Не. Просто ми се прииска да ви се усмихна. Разрешавате ли?
 Тя ме погледна.
 - Няма проблеми, усмихвайте се колкото си искате.
 Когато отивах към асансьора, чух, че се смее.
 Колко малко е необходимо, помислих си аз.

© Георги Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, за топлинката! Добре е, че има памет това нещо
  • "Колко малко ни трябва,
    за да бъдем щастливи -
    малко обич, малко нежност и малко тъга...
    и още - обич, за да ни топли..."
    Стопли ме!
  • Хареса ми разказа..Определено замисля..
    Поздрав!
  • Има искреност в написаното. Това трябва да се цени. Въпреки някои несъвършенства на изказа!
  • Харесаха ми простичките истини, скрити измежду редовете. Поздравявам ти!
  • Така е, Бистра - еволюцията винаги е за предпочитане.
    Благодаря за емоционалната оценка - на теб и на другите колеги.
  • Удоволствие беше да те прочета, Жоро! Силен е разказа- кара да се замислиш!

    Човечеството с неговите революции-
    родени от идеологии- уж нови и различни,
    а все последвали в безумието
    нечий полудял егоцентризъм -
    не осъзна - не трябва бунт, а еволюция,
    и не отвън , а вътре във душите ни...
    И може би... една едничка революция -
    която да ни научим как да се Обичаме!


  • Прочетох разказа ти и аз си помислих"Колко малко е необходимо" за да да стигне човек до Прозрението, но колко дълго се върви към него!
    А хотел"Етър" е един чудесен хотел, нали!
    И аз като Веси се усмихвам и пожелавам ДОБРО УТРО на всички и колко малко е нужно да се усмихнем!
    Поздравления!
  • Може би това са знаците на съдбата, които ни карат да се спрем в забързания си ход, за да разберем себе си и другите. Харесах разказа ти, Георги. Размислих се. Поздрав!
  • Съжалявам за шуменския дъжд
    Но не съжалявам,че прочетох творбата.
    И се усмихвам.
Предложения
: ??:??