Застинал сред мрачната картина, която обрисуваше сам той в главата си, реши да се порови из миналото... Обикаляйки спомените един след друг, сякаш разлистваше вестник - понечи да отпие от кафето си - просто по навик... усети как главата му бе разцепена от смразяваща мисълта болка... и чу глас: "Продължи напред, не е този!" Смаян от собствената изобретателност на подсъзнанието си... той продължи. Отгърна поредната страница - онзи прекрасен излет в парка... Тя бе легнала в него и му четеше любимите си стихове... Отново онова ледено острие го разсече в момента, в който поиска да я докосне... "Казах напред...!" - краката му сякаш сами вървяха... накъде?! Кой говореше?! Нали просто си мисля...?! Безброй въпроси започнаха да изникват в главата му и нито един не намираше своя отговор. Последната страница на вестника със спомени беше изпокъсана, размазана - сякаш нарочно... "Стигнахме...!" Какво е това, къде сме стигнали, кой по дяволите си ти?! "Това не е важното, тези който са те заключили тук, искат да разберат какво ти има. Досега аз те спирах да узнаеш, но е време... Гледай!" Пред него се откри дневната... Беше си вкъщи... И тя е там... при него. Успокоил се, че това е просто моментно разсейване, тръгна към нея. Отново нещо не е наред - замисли се той. Какво?! Защо не мога да движа ръцете си, какво става тук... Хладното оръжие в ръката му го стресира още повече, нито едно от движенията, които искаше да направи, не се осъществиха. Вървеше към нея безмълвен, сякаш дебнеше плячка... кървавите очи издаваха злокобен развой на утринната закуска. Без дори да успее да помръдне по свое желание, се носеше като наблюдател в тялото си. Замахвайки мощно, изрисува няколко ивици в любимата си... Кръвта ù бликна по нежните ù извивки и тя загуби опора. Политайки към пода, го погледна за последно, след което се превърна в прекрасна декорация на килима, както той си помисли... Ужасèн от гледката, заключен в тялото си, той започна да крещи за помощ, но никой не отговаряше... Последното, което чу, преди да се съвземе, бе: "Това се случи, сега можеш да им разкажеш..."

... Лекарите нахлуха в стаята, сграбчиха го като освирепели хиени и един от тях заби игла във врата му... "Готово, упоен е." След проверка на коланите изгасиха осветлението и заключиха стаята. Вървейки по коридора, д-р Едисън каза на колегата си:

- Това е вторият му кошмар тази седмица, мисля, че започват да намаляват.

- Не бъди толкова сигурен, Еди, вече втора година е при нас и все същото... Не бих очаквал и друго, все пак заколи жена си...

- Горкият човечец - помисли си Еди.