Преди години баба ми имаше голям кокоши двор – бели и червени, здрави носачки, които час по час огласяха махалата след поредното снесено яйце. Петелът беше един – червен, наперен, тежък. Час по час ухажваше госпожите и госпожиците (последните баба ми ги наричаше ”полатки”, такива, дето все още не снасят), привикваше ги за някое червейче, след това се усукваше около тях, разперваше крило и се качваше на някоя от харема си. Явно и те нямаха нищо напротив, а аз се чудех как успява да пази равновесие, докато прави любов с дамите. По-старите не ги закачаше и ако тогава бяхме в Европейския съюз, те можеха да се оплачат  на омбудсмана, че са дискриминирани и да търсят обезщетение някакво, но те се въртяха около него с надежда за интимност, но уви. Видеше ли наблизо по-младичка, лигите му потичаха и ги преследваше из целия двор. Петелска му работа, кокоша им работа…

Веднъж донесох на баба петле, ама от тия японските, малките. Баба ми рече, че от него няма файда – нито гласът му е глас, нито фигурата – фигура – големият ще го смачка, но няма да допусне конкуренция (то пък една конкуренция), а и не знаеше нищо за свободния пазар, за пазарната икономика. Трябваше обаче да го пуснем при другите, не можеше да живее като бекярин.

Една сутрин, когато червеният петел си продра за сетен път гласа, възвестявайки на всички, че слънцето се е събудило и идва, решихме, че е време да опознае  птичия двор, та дано другите го приемат, тоя, дребния, пък и черен беше, знам ли какво щяха да си рекат госпожите и техният господин. Пуснах го, затворих вратата на двора, където имаше хранилки, легалки, гнезда за снасяне и всичко необходимо за едно птиче общежитие.

Имаше в село един човек (баба му викаше „яйчаря”) който обикаляше къщите и купуваше яйцата, а баба ми ги събираше в една голяма върбова кошница. Този човек носеше едни метални пръстени, които показваха колко е голямо яйцето, ако минеше през пръстена, значи беше малко, ако не минеше, значи беше голямо – цените им бяха различни. Най-едри и най-скъпи бяха яйцата на пуйките, едни такива напръскани. Всички яйца обаче бяха щастливи, защото ги снасяха щастливи и ощастливени домашни птици.

Та пуснах петлето и минах отстрани да гледам през мрежата как ще го посрещнат. Японското се спря по средата на двора и не мърдаше – нова обстановка, непознат свят. Червеният, както си се дереше, изведнъж млъкна, засили се срещу малкия и застана на една ръка разстояние, гледайки го отвисоко, високомерно и недоволно, че е навлязъл в чужда територия. „Кой си ти, бе, какъв си такъв, дребен и черен?” – вика му. „Ами тука ме пуснаха – какво да правя!” – отговаря дребният. „Я да изчезваш, откъдето си дошъл!” – наежи се тарторът. „Глей си работата, кво ти преча!” - ежи се и малкият.

Гледам ги отстрани и си викам, че това мъничкото сега ще подвие опашка и ще хукне да бяга, а оня ще го гони като империалист из двора и ще го кълве, където го барне. Да, ама не! Японското стои и не мърда, същински самурай, наежено, готово да се бие и да покаже на останалите, че не е страхливец. Целият харем беше наоколо и с любопитство гледаше двамата гладиатори и се чудеше откъде се е взело това петле, и откъде тоя кураж да се опълчи на техния господар. Червеният нападна пръв, разчиташе на мощта си, толкова кокошки беше покорил, та тоя запъртък ли нямаше да подчини, пък и на свой терен беше, а както се казва на спортен език – у дома и стените помагат. Малкият очакваше атаката, не отстъпи нито педя, сблъскаха се във въздуха – гърди в гърди – петлето падна и оня искаше да впие нокти в него и да го накълве, но гостът светкавично се изправи и за секунда се озова зад домакина, който се обърна и учудено изгледа своя малък противник, от когото не очакваше подобна тактика. Пак се сблъскаха, малкият пое и тоя удар и пак отиде зад гърба му, така започна да го обикаля, а червеният в своята тромавост не успяваше да го нападне и изненада. Така битката продължи около двадесет минути, пак се спряха един срещу друг и големият повече не го нападна, вероятно сметна, че го е сплашил достатъчно и е защитил честта и достойнството си пред кокошия свят. „Предлагам ти „реми” – рече домакинът...  „Приемам!” - отвърна гостът. Японското петле завоюва своето място и в знак на радост изкукурига с тънкото си гласче. Кокошките се поусмихнаха и си помислиха нещо, но никоя не посмя пред своя султан да флиртува с новодошлия, а пък той не бързаше да направи неприлично предложение на някоя от госпожиците, не беше такъв, трябваше първо да се опознаят.

Оттогава всяка сутрин се чуваха два гласа, които се надпреварваха да възвестяват на света, че започва новият ден. С времето кокошките се сприятелиха с петлето, а то, като гледаше как домакинът ги ухажва, започна да опитва, но нещо не се получаваше, като се качеше на някоя госпожица, губеше равновесие и падаше долу, което много разочарова женския  птичи свят. Всички му стискаха палци, но уви - не сполучи. А голям мерак го гонеше, а червеният се усмихваше под мустак, иронизираше го, цитирайки една мисъл на герой от произведение на български автор: „Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш.” Малкият не отговаряше на провокацията и посрещаше всичко с хладнокръвие, знаейки, че рано или късно ще му излезе късметът.

Рекох на баба да му намерим другарка, не е честно някой да има цял харем, пък друг и една кокошчица да си няма. Баба рече, че ще му купим от пазара две, а не една, пак такива малки, дето ще са си лика-прилика. Черното петле остана предоволно, имаше с кого да си общува, кого да ухажва и не се срамуваше да покаже на останалите птици, че и то е мъж, макар че големият петел продължаваше да го гледа снизходително, малкият не се засягаше ни най-малко, защото беше безумно влюбен в двете малки бели кокошчици, а те му отвръщаха с взаимност…

Та, ей такива, птичи истории…