Отдавна планирам да разбера има или няма живот след смъртта. Чета по разни книжлета – имало. Библията чета – праведниците възкръсвали. Чудеса какви ли не описани. Ама никакви намеци как стават номерата.

  Я да взема аз нещата в свои ръце! Да легна на една операционна маса, да ме резнат тук-там, да позакърпят туй-онуй, и докато трае ремонта, аз да се поразходя из вечните полета. Пък после да се върна и с нови знания да довърша започнатото (Кво беше то….???). 

  Речено – сторено. Като по поръчка ми надойдоха едни лечими, но досадни болести. Такива, дето те изкарват от меандрите и те вкарват в правия път. В медицинските среди се завърза ожесточен спор относно диагнозата. Папката с изследвания доби внушителни размери. То излиза, че едва-едва мъждукам….

  Един от гилдията предлага да започнем с очеизвадното. Тръбичка щели да ми пъхнат, да ми се оттичал бъбрека. Ма не казва що не се оттича. За ден ставало, после скачаш и си тичаш по задачите със се тръбичката. Така два-три месеца, после я махат и си като нов.Звучи неангажиращо.

- Пълна упойка ще има ли? интересувам се аз.
- Ако не траеш на болка, ще ти сложим, ама още нам колко си лева ще струва.
- Абе ти не мисли за парите, слагай упойката! предвкусвам аз пътешествието до оня свят, и потривам ръчички.

  Не им казах, че може да съм алергична……Ха сега да ги видим!

  Идва Големия Ден. Забиват ми игличките и ме  връзват към монитора. Пулс нормален, кръвно ниско. Влизат баш кърпачите с бонета на главите.
- Как си, девойче? Ще действаме ли?
- Хайде де, няма да ви чакам до утре, майтапя се аз.
  Пускат ми упойката, и ……айдеееее в тунелчето! Изведнъж - ракурс отгоре!  Ей от такъв ъгъл само не се бях виждала. Тоя пепеляво-зелен цвят на лицето определено не ми отива. Ами косата ми – ужасссс! Докторята се защураха паникьосани.
- Не й ли правихте тест за упойка, бе! крещи лекуващият.
- Ми…, мънка анестезиоложката, нищо определено не показа…
- Кретени с кретени! Мъжът й ми е приятел, какво ще му обяснявам сега?
- Ама….
- Млък! Давай тука дефибрилатора! продължава да нервничи.

  Шат! 1000 волта ток, и мръдвам, сякаш ще живея. Докторът впери поглед в монитора. Обаче, линийката плоска. А аз се рея из операционната и си тананикам:
„Хей живот здравей, здравей!” Лекичка съм като перце, с акъла съм си, какво повече може да иска човек! Я да надзърна навън. Чудно временце! Едно слънчице пекнало, една зеленина избуяла, едни птички пеят! А хората щъкат напред- назад, забили носове надолу. Всеки с неговите дертове. Дали да не им кажа?

- Ееей, отвъд хич не е лошо, бре! Какво сте се вкиснали! Все хубавини ви чакат! Нищо не боли!- провиквам се колкото ми глас държи. Никой не чува.

  Обаче, това, отвъдното, подозрително прилича на тукашното…..Май не съм където трябва.

  Шат! Нов електрошок. Нещо притрепва на екранчето.

- Давай адреналин! вика доктора.

  Боц – право в сърцето! Нещо ми стана некомфортно. Оглеждам си лицето. Цветът му взе да се променя. Ооо, така не сме се договаряли! Още не съм видяла полетата, те искат да ме връщат!  Бързо се напрягам да си спомня разни заклинания от книжките. Оммммм-раммммм….. Ала-бала-нииица, турска панииица……Кралю-порталю, отвори порти……Не, не става! Тегли ме нещо надолу, тегли….

  Някой ми бие шамари. К’ъв е тоя простак, бе!

- Разкарай се оттука!, успях да изкрещя накрая, и завих от болка.
- Спокойно, момиче, страшното мина, с облекчение ми шепне доктора.

  „Страшното за теб, невежа такъв!” мисля си. Ами аз, с тия тръби и боклуци в мене…..Още мъничко ми трябваше, и щях да знам. А сега – цял живот ще ме гризе това любопитство. Нейсе. Ще чакам колкото се налага.