Пясъчни замъци

 Помня как, когато бях едно мъничко момченце, плажът за мен се сбираше в това да строя пясъчни замъци на брега и да нагазвам до глезените във вълните, усещайки приятната пяна по кожата си. Тогава денят ми минаваше в издигането на нови и нови пясъчни кули, които рухваха под напора на леките и бавни, но упорити и настойчиви вълни. И ги изграждах отново и отново с надеждата, че някак си те ще се превърнат в кристал и вълните няма да ги отнесат. Наивни мечти на едно 4-годишно момченце. 

 Постепенно пясъчните замъци изчезнаха от ума ми. Увлечен в това да плувам, да се разхождам по плажа и да оползотворя максималното няколкото дни край морето, строенето на тези мимолетни неща изчезна от списъка с крайморски забавления. Предпочитах да се гмуркам и да събирам раковини от плиткото дъно.

 Днес си помислих за сегашното лято, за дъждовете и надеждите за слънчев юли и излежаване на плажа. Досетих се за пясъчните кули и случката от миналото лято. И реших да запиша този спомен, образно казано, на хартия.

 Беше началото на август и траеше третият ден от шестдневния рай, наречен почивка край морето. Аз и семейството ми бяхме дошли рано-рано на плажа, едва когато първите плажни барове отваряха, а спасителят си почиваше полузадрямал в своята кула. Само ние и още няколко летовници, сред които и един тичащ по ръба на морето мъж бяхме тук. Та, разпънахме плажните кърпи и поставихме чадъра в пясъка. Аз, привлечен от омаята на морето, почти на мига се пъхнах в съблекалнята и след половин минута излязох по бански. Медальонът ми с череп се полюшваше на шията ми, а късметлийската ми гривна проблясваше от лъчите на още съненото слънце.

 Морската вода рано сутрин е чудесна. Не стига че е хладна и приятно те охлажда, но парите, които дишаш от нея, са много полезни. Но в онзи миг аз не се интересувах от пари и здравословни влияния, а плувах и плувах, гмурках се и събирах раковини, с които смятах да си направя гривна за спомен. Оставях ги на брега и пак се гмурках, обикалях около скали и без да осъзнавам се накичих с цяла корона от водорасли.

 Едва когато излязох от водата, подсуших се и взех да обикалям по плажа, видях замъка. Направен от пясък, ръчно оформен и наполовина разрушен от все същите настойчиви вълни, които рушаха и тези от моето ранно детство. Около него имаше широк, ала пълен и разрушен ров.

 Тогава нещо в мен прещрака и спомените се върнаха в миг. Реших да зарадвам едно дете, което вчера най-вероятно е тръпнало от същите надежди замъка му да стане кристален и да устои на неумолимите напори на морето.  Взех мидите и натрупах купчини от мокър пясък. Щях да събера миди наново, това не бе толкова важно.

 Започнах да градя замъка уверено, момчето в мен се пробуждаше и старите номера и идеи от преди толкова години отново наводниха ума ми. Издигнах наново същинска цитадела, висока и красива, с кули и украса от миди.  Направих хълмове и ровове, и отправих същинско предизвикателство към морето: „Ела и го събори, ако можеш!” След като приключих, мидите и пясъкът бяха свършили. Вече бях сух и отново се метнах в морето, а летовниците започнаха  да наводняват плажа, докато слънцето, вече напълно събудено, затопляше пясъците.

 Следващият път, когато излязох и започнах да се суша, седнал на слънце на самия ръб на морето, видях как едно момченце на около пет годинки изприпква до замъка и го гледа изумено със своите големи кадифени очички. Усмихнах се. И радост озари сърцето ми. А момченцето изтича до майка си, хвана я за ръка и я отведе до замъка, след което ѝ каза: „Гледай, мамо, някой батко наново е направил замъка ми!” Радостта в сърцето ми пламна като звезда, но побързах да отклоня поглед, за да не бъда разкрит с моята широка усмивка.  Скоро отново се гмурнах да събирам миди, да разучавам плитчините и да обикалям подводните скали.

 Два дни след това гледах как замъкът се разрушава от неумолимото море, а у мен пламваше желанието да повикам боговете и да ги помоля да запратят мълнии по замъка, за да го превърнат в кристал. Сякаш отново бях едно 4-годишно

момченце в тяло на 13-годишно момче. 

 Днес тези случки се изляха в паметта ми. И докато пиша това, дъждът спря и слънцето изгря.  И съм сигурен, че и тази година лятото ще дойде, ще озари морето в бяло и ще достави усмивки и надежди на стотици малки деца, строящи неуморно пясъчни замъци час по час, с надеждата на следващия ден да видят на плажа не останки и купчинки пясък, а палати от стъкло.