Пясъчникът
2 мин за четене
“Сутринта изветрява като бутилката вино, която забравихте отворена на купона за седемнайстият ти рожден ден. Тогава се влюби за първи път. Помниш ли? Помниш ли как света изветря и Нищото повече нямаше значение. Дали само, защото обичаше или само, защото остави очите си плътно затворени в преследването на щастието... е без значение. Опитът се гради на грешките, а грешките са много във живота на всеки. Онази бутилка обаче винаги ще стои забравена в съзнанието ти... сама и тъжна... виното в нея отдавана не става за пиене. Никой, никога няма да се сети да я затвори там в твоето съзнание - там, когато беше на седемнайсе и за първи път истински се нарани в грапавите зъбери на света.”
Тези мисли, окъпани в синьо-сиви нюанси, се пързалят, стъпили на изострените си върхове по външните страни на затворените ми в живачни балони мисли. Припомням си отминалите дни, оставяйки ги да минават свободно през мен. Лек съм като перо, а страхът от задухалият през времето вятър натрупва в душата ми купчини от меланхолична пепел... а тя гори, гори и оставя в мен грозна дамга с всяко ново дихание. Седнал съм в пясъчника на една детска площадка и съм се загледал към хоризонта в бурята, идваща към мен. Изглежда така, сякаш ще помете света, ще го погълне, както земята поглъща първите капки роса, когато се докоснат до нея.
”Живях три различни живота и не обикнах нито един от тях. Времето се изцеждаше през пръстите ми; тежки, нетрайни минути, заседнали в безсмислено, несъзнателно настояще; безмълвни, свръхчувствителни окончания на странно приведени крайници щастие; излизат от тялото ми и се пресягат към бурята, а по запотената им кожа са полепнали кристални прашинки изнемога. Първият ми живот премина за кратичкият, отчупен от вселената миг, в който пламъкът от клечката кибрит докосна върха на цигарата ми. Вторият си живот събрах от сълзите на новородено бебе. Майка му роди в центъра на огромна прасковена градина - нямаше пари за болница, а и селото бе далеч от града. Освен това прсаковите няма да се съберат сами... нали така. Третият ми живот... него в момента го четете. Думите са помели съществото ми и капят върху листа - безцветни пръски кръв, лепнещи по бялото, необозримо бъдеще.”
Загасям цигарата си и прибирам фаса в целофана от цигарите ми. Може би ще го изхвърля в кошче, предназначено точно за въпросният вид отпадъци. Може би ще мине още по-точно предназначен камион и ще събере кошчетата... и може би, може би ще отиде на края на света и ще изхвърли боклука отвъд ръба. Бурята се разрази с пълната си сила. Виждам отсреща да се задава най-точно предназначеният камион във мултивселената. Правя няколко крачки и целофанът ме изхвърля в коша...
Тези мисли, окъпани в синьо-сиви нюанси, се пързалят, стъпили на изострените си върхове по външните страни на затворените ми в живачни балони мисли. Припомням си отминалите дни, оставяйки ги да минават свободно през мен. Лек съм като перо, а страхът от задухалият през времето вятър натрупва в душата ми купчини от меланхолична пепел... а тя гори, гори и оставя в мен грозна дамга с всяко ново дихание. Седнал съм в пясъчника на една детска площадка и съм се загледал към хоризонта в бурята, идваща към мен. Изглежда така, сякаш ще помете света, ще го погълне, както земята поглъща първите капки роса, когато се докоснат до нея.
”Живях три различни живота и не обикнах нито един от тях. Времето се изцеждаше през пръстите ми; тежки, нетрайни минути, заседнали в безсмислено, несъзнателно настояще; безмълвни, свръхчувствителни окончания на странно приведени крайници щастие; излизат от тялото ми и се пресягат към бурята, а по запотената им кожа са полепнали кристални прашинки изнемога. Първият ми живот премина за кратичкият, отчупен от вселената миг, в който пламъкът от клечката кибрит докосна върха на цигарата ми. Вторият си живот събрах от сълзите на новородено бебе. Майка му роди в центъра на огромна прасковена градина - нямаше пари за болница, а и селото бе далеч от града. Освен това прсаковите няма да се съберат сами... нали така. Третият ми живот... него в момента го четете. Думите са помели съществото ми и капят върху листа - безцветни пръски кръв, лепнещи по бялото, необозримо бъдеще.”
Загасям цигарата си и прибирам фаса в целофана от цигарите ми. Може би ще го изхвърля в кошче, предназначено точно за въпросният вид отпадъци. Може би ще мине още по-точно предназначен камион и ще събере кошчетата... и може би, може би ще отиде на края на света и ще изхвърли боклука отвъд ръба. Бурята се разрази с пълната си сила. Виждам отсреща да се задава най-точно предназначеният камион във мултивселената. Правя няколко крачки и целофанът ме изхвърля в коша...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Николов Всички права запазени
