Пясъчникът
2 min reading
“Сутринта изветрява като бутилката вино, която забравихте отворена на купона за седемнайстият ти рожден ден. Тогава се влюби за първи път. Помниш ли? Помниш ли как света изветря и Нищото повече нямаше значение. Дали само, защото обичаше или само, защото остави очите си плътно затворени в преследването на щастието... е без значение. Опитът се гради на грешките, а грешките са много във живота на всеки. Онази бутилка обаче винаги ще стои забравена в съзнанието ти... сама и тъжна... виното в нея отдавана не става за пиене. Никой, никога няма да се сети да я затвори там в твоето съзнание - там, когато беше на седемнайсе и за първи път истински се нарани в грапавите зъбери на света.”
Тези мисли, окъпани в синьо-сиви нюанси, се пързалят, стъпили на изострените си върхове по външните страни на затворените ми в живачни балони мисли. Припомням си отминалите дни, оставяйки ги да минават свободно през мен. Лек съм като перо, а страхът от задухалият през времето вятър натрупва в душата ми купчини от меланхолична пепел... а тя гори, гори и оставя в мен грозна дамга с всяко ново дихание. Седнал съм в пясъчника на една детска площадка и съм се загледал към хоризонта в бурята, идваща към мен. Изглежда така, сякаш ще помете света, ще го погълне, както земята поглъща първите капки роса, когато се докоснат до нея.
”Живях три различни живота и не обикнах нито един от тях. Времето се изцеждаше през пръстите ми; тежки, нетрайни минути, заседнали в безсмислено, несъзнателно настояще; безмълвни, свръхчувствителни окончания на странно приведени крайници щастие; излизат от тялото ми и се пресягат към бурята, а по запотената им кожа са полепнали кристални прашинки изнемога. Първият ми живот премина за кратичкият, отчупен от вселената миг, в който пламъкът от клечката кибрит докосна върха на цигарата ми. Вторият си живот събрах от сълзите на новородено бебе. Майка му роди в центъра на огромна прасковена градина - нямаше пари за болница, а и селото бе далеч от града. Освен това прсаковите няма да се съберат сами... нали така. Третият ми живот... него в момента го четете. Думите са помели съществото ми и капят върху листа - безцветни пръски кръв, лепнещи по бялото, необозримо бъдеще.”
Загасям цигарата си и прибирам фаса в целофана от цигарите ми. Може би ще го изхвърля в кошче, предназначено точно за въпросният вид отпадъци. Може би ще мине още по-точно предназначен камион и ще събере кошчетата... и може би, може би ще отиде на края на света и ще изхвърли боклука отвъд ръба. Бурята се разрази с пълната си сила. Виждам отсреща да се задава най-точно предназначеният камион във мултивселената. Правя няколко крачки и целофанът ме изхвърля в коша...
Тези мисли, окъпани в синьо-сиви нюанси, се пързалят, стъпили на изострените си върхове по външните страни на затворените ми в живачни балони мисли. Припомням си отминалите дни, оставяйки ги да минават свободно през мен. Лек съм като перо, а страхът от задухалият през времето вятър натрупва в душата ми купчини от меланхолична пепел... а тя гори, гори и оставя в мен грозна дамга с всяко ново дихание. Седнал съм в пясъчника на една детска площадка и съм се загледал към хоризонта в бурята, идваща към мен. Изглежда така, сякаш ще помете света, ще го погълне, както земята поглъща първите капки роса, когато се докоснат до нея.
”Живях три различни живота и не обикнах нито един от тях. Времето се изцеждаше през пръстите ми; тежки, нетрайни минути, заседнали в безсмислено, несъзнателно настояще; безмълвни, свръхчувствителни окончания на странно приведени крайници щастие; излизат от тялото ми и се пресягат към бурята, а по запотената им кожа са полепнали кристални прашинки изнемога. Първият ми живот премина за кратичкият, отчупен от вселената миг, в който пламъкът от клечката кибрит докосна върха на цигарата ми. Вторият си живот събрах от сълзите на новородено бебе. Майка му роди в центъра на огромна прасковена градина - нямаше пари за болница, а и селото бе далеч от града. Освен това прсаковите няма да се съберат сами... нали така. Третият ми живот... него в момента го четете. Думите са помели съществото ми и капят върху листа - безцветни пръски кръв, лепнещи по бялото, необозримо бъдеще.”
Загасям цигарата си и прибирам фаса в целофана от цигарите ми. Може би ще го изхвърля в кошче, предназначено точно за въпросният вид отпадъци. Може би ще мине още по-точно предназначен камион и ще събере кошчетата... и може би, може би ще отиде на края на света и ще изхвърли боклука отвъд ръба. Бурята се разрази с пълната си сила. Виждам отсреща да се задава най-точно предназначеният камион във мултивселената. Правя няколко крачки и целофанът ме изхвърля в коша...
© Светослав Николов All rights reserved.
