ПЪКЪЛ VII

– … удобен е столът ти. Не бях седял в нещо по-меко от години, но – слепецът не доизказа мисълта си и сякаш оглеждаше обстановката в уютната дневна с угасналите си очи – опасявам се, че ще го умириша.

– Може да се изкъпеш, този тук ще ти помогне в банята – Йерихон кимва на Руфим и наистина си помисли, че нещастникът е занемарил хигиената си от години.

– Какво искаш от мен, благодетелю, защо ме доведе в дома си?

– Вече ти казах, интересува ме съдбата на Авелогоном и на ония тримката, как бяха… Елифаз, Валдад и Софар. Какво знаеш за тях?

– Защо не ми вярваш? Какво може да ти каже един грешник, преживял толкова страдания? Нали не очакваш да провиждам във всичките времена и пространства? – упорства Йов, но като че предусеща, че човекът, който е пред него и така ревностно го разпитва, не е случаен, дори не е човек.

– И как тоя грешник доживя пет-шест хиляди години? Да не се е научил да пътува през времето?

– А ти откъде знаеш за тия Всесилни, дето ме посетиха в едно мрачно и безрадостно време, когато кожата ми окапваше, а циреи и рани покриваха цялото ми тяло?

– Чел съм книги, оттам знам, а сега иди да се изкъпеш, защото ми лютиш на очите, пък после ще хапнем и ще поговорим.

Руфим подхваща внимателно нещастника и като отвръща гнусливо лицето, си го повежда към банята, докато Арая, намръщена, отваря всички възможни прозорци, за да изгони непоносимата воня от дома им.

Йов. Несъмнено е той. Но как е доживял нещастника? Кой му е дал толкова години нечестив живот? Напъна се да си спомни грешник, живял най-дълго на Земята, но не можа да изрови от паметта си някой с повече от хиляда и шестстотин дарени му години. Да е пътувал във времето? Грешник! Невъзможно… Няма никаква, ни най-малка физична или трансцедентална възможност това да стане. Или поне във физическо човешко тяло. Та нали самият той го създаде тленно. Кал от калта, пръст от пръста!  Че нали самият той ги обрече още тогава, в Битието, да изкарват прехраната си с пот и жените им да раждат с кръв. Обрече ги на тлен, още тогава…

Имаше и един друг въпрос, но той не му отдава такова значение. И все пак отвътре го човърка дали Йов го позна. Дори да го е направил, това едва ли имаше голямо значение. Вероятно е познал гласа, защото не си спомни да му се е явил във образ. Не се яви на сина си, докато оня изпитваше най-непоносимата горест и страдания, та за един обикновен грешник ли ще го стори!

…

Обядът бе неочаквано богат и вкусен. Арая се бе постарала, сякаш посрещаха важна и скъпа личност, а не някой окаяник. Йов, облечен с чисти дрехи, седеше на стола, подпрян с две възглавници, дългата му вълниста коса се полюшваше, навеждайки се да вкуси от ароматната супа, а кожата му ухаеше на лавандула. Руфим се бе постарал също, макар да подозираше, че е използвал противогаз, докато сваля цялата му нечистотия.

– Харесва ли ти обяда, приятелю? – реши да завърже непринуден разговор и така да предразположи Йов към по-голямо откровение.

– Не помня откога не съм се хранил така. Тези нервозни кюфтенца са толкова благоуханни, а карамелизираният банан е направо неустоим – облизва се Йов като стар котарак, – но как да се насладя на тая добре изпечена агнешка пържола без зъби, по дяволите!? Последният ми падна още при Меровингите в началото на средновековието…

– Ще те помоля да не викаш рогатите, докато си ми гост. Тук те са табу.

– Извинявай, ама нали не си мислиш, че под Бруклинския мост споменават повече брадатия, отколкото рогатия? Ха, окапах новата си риза с хрян, мамка му!

– Меровингите казваш, това не беше ли още през дванадесети век някъде в Европа?

– Началото на единадесети век след Христа – скитникът като че се замисли за нещо, отдавна преминало и забравено, – в днешна Франция. Знам какво искаш да узнаеш. Как съм живял толкова дълго, хм!

Набоде сочно мариновано бутче от домашно пиле, което само Арая си знаеше откъде го бе намерила. И като го замляска с беззъбата си уста, даваше вид, че не иска да си спомня за онова време. Изопнатата му кожа с болезнен сив цвят покриваше ръбестия череп и очертаваше изсечените му като от древен атински скулптор черти. Освен сивия ѝ цвят, по нея можеха да се видят петна с различна големина, цвят или форма, които я караха да изглежда като стара географска карта с очертани океани морета и континенти. Като нищо по-невнимателният наблюдател можеше да сбърка отворите на устата, носа или ушите му с някое от тези петна. Единствено очните отвори бяха запълнени с двете помътнели очни ябълки, които изглеждаха огромни на фона на измършавялото лице.  Цялата тая мъртвешка глава бе обрамчена с проскубана грива от сивеещо-безцветна коса, отделни кичури от която стигат под раменете. Някога косата е била къдрава и се е спускала на вълнисти талази покрай величественото юдейско лице. Някога…

– Никой не ми вярва, че съм роден в Палестина четири хиляди години преди земната инкарнация на Пророка. Ти вярваш ли ми?

– И защо трябва да ти вярвам? Да не би да имаш някакво доказателство – искаше да подържа още образа си на съвременен скептик, за когото вярата в божественото е излишно пилеене на време.

– Че защо тогава се интересуваш от онези негодници, Авелогоном и … как ги каза?

– Елифаз, Валдад и Софар. Защото изучавам древната юдейска религия и в момента пиша труд точно върху тази тема. А ти просто ми падна от небето, затова.

– Значи не ми вярваш, че съм от онова време. Никой учен не би повярвал – изплюва дребна костица, която явно не беше по силите на осиротелите му челюсти. – Но това обяснява донякъде интереса ти към моите отдавнашни приятели, все пак.

Лъжата отначало го стресна. Как можа да го измисли! Учен. Той да бъде човек на скучната логика? Остави друго, ами да пише и трудове, ха! Но осъзна, че беше лишен от други лостове, от силите, от свръх-пророческите възможности, от ясното виждане на минало, настояще и бъдеще. Вече не бе Бог! Затова му се налагаше да използва човешки похвати и не дотам възвисени средства. Сигурно ще му се наложи и да манипулира, да бъде лукав и двуличен. Да проявява подлост и хладнокръвие! Ужаси се, но впоследствие разбра, че просто трябва да бъде човек. Сам се обрече на тая горест.

– Всичките се провалиха. продъниха се в Ада и не искам и да знам за тях. А как оцелях ли? Сигурно очакваш да ти кажа, че бях благословен от брадатия и той ме дари с вечен живот. Е да, ама не! – Руфим се стресна, а Арая изпусна вилицата си при силния вик на гневния бездомник. – Не мога да отрека, че бях компенсиран за всичките мъки и страдания. За гнойните рани и циреите и за нещо още по-страшно. За чадата и жена ми, за живота ми!

В трапезарията настана угнетяваща тишина. Всички, дори бившият бог, бяха замръзнали, нито една прашинка не се движеше. Само две едри сълзи се търкулнаха от млечнобелите топчета, които трябваше да са очи на слепеца. Две кървави сълзи.

– Получих всичко, че даже двойно – гласът му прогърмя като глас на древен пророк, – но не му простих! Проклех го в сърцето си и сега съм прокълнат да търпя вечни мъки. От година на година, през столетията, съм принуден да понасям нечовешки болки и лишения, студ и адски пек, язви и страдания. Защо?! – Въпросът проехтя в спрялото време и смрази сърцето му. Значи грешникът бе успял все пак да го заблуди. През цялото време мислеше, че му е верен в сърцето, макар устата да мълвяха най-страшните прокоби. Но как е възможно един обикновен непрокопсаник да заблуди Него, най-висшият сред божествата!? Трябваше да се върне към тоя случай и да прегледа всичките факти още веднъж. Явно нещо му бе убягнало и той ще го открие. Време имаше колкото си иска. А сега трябваше да узнае тайната на скитника. Как бе устискал след всичките тия лишения и нечовешки страдания цели шест хиляди години! Дали и тук не бе замесен Сатана?

– Имам една голяма молба, благодетелю. Една последна молба. Повярвай, опитвал съм хиляди пъти, но не мога да умра. Искам да ме отървеш от тези мъки. Животът не е за мен, убий ме!!

– Ще видим какво може да се направи, но преди това искам да ми отговориш на един-единствен въпрос.

– Питай ме, ще бъда откровен! Само искам да знам: ако ти кажа каквото искаш, ще ме отървеш ли от тия мъки? Веднъж завинаги, ще ме отървеш ли!?

– Не съм убиец, не мога да ти обещая, но доколкото разбирам, няма на какво друго да се надяваш.

– Знам кой въпрос те тормози: кой ме дари с прокобата на вечния живот... И аз ще ти кажа – каменното лице изразяваше сляпа решимост, – казва се Джордж Фòсил, псевдоучен, велик магистър на няколко езотерични ордена, микробиолог и генен инженер. Най-злият човек, който някога съм познавал! Когато го срещнах в един мрачен германски град през Средновековието, обеща да ме дари с вечен живот и неповяхваща младост…

– Чакай, чакай! В Средновековието казваш…? Но как?…

– Ако го видиш, сам ще разбереш как.

– Да го видя!? Че той жив ли е?

– По-жив не може да бъде. Ако го срещна, с удоволствие ще му избия зъбите на тоя мошеник! Изпълни обещанието си, но само наполовината. Получих вечния живот, но без неповяхващата младост. Подлецът измами не само мен. Правеше опити с мнозина. Виждал съм да прекрачват прага му млади и стари, мъже и жени. Още срещам някои от тях по друмища и сметища и повярвайте, аз не съм най-клетият. Дори може да кажа, че съм привилегирован – избоботи Йов и лапна голяма лъжица с черен хайвер, сякаш не беше пожелал току-що смъртта си.

Така значи. Джордж Фòсил. Кой ли е тоя хубавец? Микробиолог. Генен инженер от Средновековието. Велик магистър на отдавна несъществуващи езотерични ордени… Имаше нещо много познато, нещо дълбоко и зловещо в това име, но какво бе то? Джордж е английската транскрипция на френското Жорж, испанското Хорхе. В Италия това име носят мъжете, на които им викат Джорджо, в Русия се обръщат към тях с Георгий, а в Германия са Георг. Стой! Георг, мисля, че се сетих!

Джордж Фòсил, Георг Фауст…

Дали не те пипнах мерзавецо?!

следва