Тогава бях на дванадесет. Беше лято, в Банкя имаше пионерски лагер. Пионерите бяхме още непораснали комсомолци, но достатъчно дългучи, че да стоим чавдарчета. Бяхме вече ”узрели”  за повика на времето, затова от синьо цвета на връзките ни беше преминал в ярко червено. Като цвета на Партията.

                      Лагерът беше десетина дни. Не беше лошо, при все че повечето време прекарвахме в училищния двор. Защото се хранехме в стола на даскалото, а спяхме в класните му стаи. Като полеви лагер. Щуреехме из двора, понякога под строй излизахме навън по няколко часа из поляните. Най-интересното бе, когато през един висок прозорец няколко дечурлига се промушвахме в спортния салон. А той защо беше затворен, кой да ти каже. Вътре се изреждахме да играем на всичките баскетболни кошове и хандбални врати.

                        Последният лагерен ден беше наситен със събития. Първо започна лагерното състезание по лека атлетика. Само на хвърлене на топка се представих неуспешно. С тези тънки  ръце накъде ще се меря с яките момчета. Но ги разбих на спринт, дълъг скок и обиколката на училището. Да имаше някаква конкуренция поне, откроявах се с две глави над останалите. После ми дадоха три от общо четирите награди. Бисквити, фланелка и нещо друго. Но изведнъж момичетата започнаха да ме оглеждат много закачливо.

                       Имаше и екип от документалното кино, след състезанията даскалите ме посочиха  да показвам упражнения на целия лагер, сякаш играехме утринна ведрина. Камерата засне както моите победи, така и как ръководех целия народ да прави гимнастика като луд. Така и не видях после това филмче.

                       Вечерта край лагерния огън започнаха танци и веселие. А през същата пролет моят чичо се беше оженил. На сватбата му в кръчма ” Балкански” бяхме само най- близките. На нейно място построиха след няколко години хотел ” Хемус”. Около десет възрастни, аз, брат ми и едно момиче. С него направих първите си стъпки в тангото и блуса. Беше ми чудно как музиката те кара да я следваш, но и да почувстваш тази тревожна близост с момичето до теб. Значи вече си пораснал.

                       Тогава край лагерния огън цялата вечер танцувах с едно хубаво момиче, то ме беше избрало от всичките момчета, все мен канеше на танц. Аз го харесвах още от началото на лагера. В този момент бях щастлив.

                       Малко преди края на вечерта разбрах какво е ревност. Как стана, не можах да разбера. Партньорката ми беше вече в ръцете на друг, тръбача на лагера. Нали ги знаете тези тръбачи какво самочувствие имат. Личеше си, че е отворено момчето. Така му викахме всички - Тръбача.

                         Музикантът надви спортиста. Може би онова невинно детенце кокетираше и се подготвяше за бъдещите си победи, природата му го искаше още тогава.

                          Вечерта си легнах огорчен. На другия ден до гарата бяха заедно, мойто момиче и тръбачът. Той се готвеше да остане и за другата смяна. Изпращаше гаджето си на влака, така го почувствах това в онези дни.

                          Бях сигурен, че ако и мен оставят в лагера да показвам сутрин упражнения пред още сънените момчета и момичета, ще тренирам хвърляне на топка до прималяване. Вместо да играя в двора или да се промушвам през прозореца във физкултурния салон.

                          И накрая ще  ги бия тези слабаци на всичко, дори на хвърляне на топка.

                          И тогава да видим момичето вечерта пред огъня, което аз ще избера, дали ще ме смени за някакъв си тръбач. И какво може той, да надува инструмента.

                          Въздухар с въздухар такъв!

12.03.2009                                                                  Любомир Николов