Първият ми "читател"

Първият ми „читател”

            Беше декември на две хиляди и шеста година - предстоеше първото ми пътуване зад граница в живота ми, първото ми летене със самолет – след ден щях  да бъда в Мексико! Брат ми живееше там, беше женен за мексиканка. Нея не познавах, а него не бях виждала много години. Вълнението, че ще го прегърна бе неописуемо, както и страхът от пътуването. Аз не съм турист по природа, още по-малко -авантюрист, не изпитвам никакво любопитство към света и, всичкото това ме ужасяваше, но трябваше, копнеех да прегърна брат си на всяка цена – бе ме поканил и осигурил всичко. Но този разказ не е пътепис и няма да описвам колко харесах тази страна и нейните хора.

            Както всеки член на семейството ми, така и брат ми знаеше за невероятния страх който имам от кучета – сковавам се цялата, дори и когато видя пинчер на каишка, коленете ми се разтреперват, пулсът ми отива в гърлото, а те имаха куче – Голдън редрийвър. За мой срам, трябва да призная, че този ми страх е толкова силно вкоренен в мен, че всъщност през целият седемнадесет часов полет аз мислех само за това – аз, и куче под един покрив! Брат ми още след вълнуващата ни среща на летището започна да ме уверява колко добра е Тайни – така се казваше кучето им – колко любвеобилна и умна е, колко, колко…

            Да, още от вратата тя скочи върху тях. Радваше им се толкова много – мен не ме и погледна, но аз се свих в ъгъла и казах с ужас „махни я, моля те, дръж я” и той разбира се, се погрижи за това. Лека полека видях, че е мила и безобидна, но минеше ли съвсем близо край мен се свивах вътрешно и бях нащрек. Твърде много се страхувам и от това, някой да не разбере какво изпитвам и затова се усмихвах мило на кучето, наречено Тайни, но само така - за пред тях, инак изпитвах силна неприязън. Все пак, веднъж, седейки си аз на дивана, Тайни легна до мен. Бе толкова голяма, че зае почти цялото място и се опираше в мен с тежко притискане. Брат ми и снаха ми се усмихнаха и казаха, че тя ме харесва и аз от няма и къде я помилвах по рижо-жълтата ù лъскава козина. Тя се изправи моментално и зае поза седнала редом с мен. Аз упорито се правех, че не се страхувам от тази кучешка уста в близост до главата ми, но седях като препарирана, не смеех да мигна дори, мисля даже и не дишах – с една дума правех се, че ме няма, с тайната надежда кучето да е толкова глупаво, че да повярва. В един миг усетих двукратно придърпване върху една от кръстосаните си ръце – ужас! – тежката ù лапа ме дърпаше…след миг отново и отново. Обясниха ми, че иска пак да я помилвам. Не им повярвах, но все пак - да не ги обидя - поставих ръка на врата ù, поразроших едва-едва лъскавата ù козина и замръзнах в имитация на прегръдка, но Тайни веднага ми даваше знак с придърпване, че иска още. Така до някъде приех навъртането ù наоколо, но всеки миг в който бяхме само аз и тя в помещение, за мен бе изпитание на нервите – добре че тези моменти бяха кратки - колкото да отиде някой до другата стая за нещо и да се върне отново. Но дойде ден в който, и брат ми, и снаха ми, имаха ангажименти навън, и аз трябваше да остана заедно с кучето в къщи. Ако можех да им кажа колко ужасена съм от това, ако можех да си призная, че предпочитам да се изпаря…но не можех – такава си бях, такава съм и сега – не мога да си казвам нито болките, нито нуждите, най-малко пък страховете.

   Седяхме и се гледахме. Черните ù очи блестяха като кюмюр, намокрен от дъжд и ме гледаха очаквателно – може би нещо да започнем, нещо да ù дам – предполагах аз. И вярно – тя отиде в ъгъла на стаята където се беше изтъркаляла малката ù зелена топчица, която обикновено ù подхвърляха отвън пред къщата и тя толкова обичаше да гони и да я връща обратно. Искаше да излезем и да играем. Но аз не ги мога тези неща - не ми иде отвътре, а и, ако хукне на някъде – бе твърде ценна за брат ми и снаха ми - те я обожаваха. Опитах се да залъжа себе си, че е все едно мое куче, че не се страхувам от нея, че това да бъдем само двете е толкова естествено. Говорех ù някакви глупости, отвращавайки се от изкуствената нотка на гальовност в гласа си.

Тогава се разплаках – от страх, от безсилие, от ужаса, че този ден ще бъде толкова дълъг в очакване някой да се прибере, и да ме избави от задължението да бъда в плен на това куче и на собствения си страх – страхувах се да отида до тоалетната, защото знаех, че като излизам от нея, Тайни ще ме чака на вратата – ами ако скочи върху мен, ако разбере, че не я харесвам, и ако не успея да затворя преди да влезе при мен в тази тясна тоалетна…познавах се достатъчно добре и знаех, че ако все пак не издържа и отида до тоалетната – няма да изляза от нея и ще умра от клаустрофобия вътре, но Бога ми – нямаше да изляза.

     Седнах на дивана и тя мигом се настани до мен. Легна, но по гръб и застина с вдигнати във въздуха четири крака. Очите ù ми говореха „Погали ме!” и аз зарових ръка в пухчето по корема ù – беше толкова приятно, а аз толкова несигурна. Изведнъж ми се прииска (нямам представа защо) отново да усетя онова подръпване с лапа и съвсем умишлено спрях да я галя. Тя постоя очаквателно още миг-два с размахани лапи и като видя, че не и обръщам внимание, се изправи и дръпна ръката ми. Какво прекрасно усещане – някой се нуждае от теб, а ти се страхуваш от него и дори го мразиш! Сълзи покапаха по лицето ми. Кучетата сигурно не обичат тъжните хора и Тайни скочи на пода - седна пред мен и ме загледа втренчено с умните си, любопитни очи, „хвана” ръката ми с лапа и ме подръпна. Свлякох се на земята до нея и се разридах. Не зная как, но обвих врата ù в прегръдка. Тази глезла, само това е чакала изглежда и леекичко се излегна на пода като тежкото и тяло повлече и мен – така главата ми се оказа заровена в меката ù, топла гушка и се чух да казвам:

- Ще ти разкажа нещо - на никого досега не съм го разказвала, но го зная толкова отдавна...много отдавна и вече душата ми иска да го изхвърли - и заразказвах...

     Разказах ù така наречените от вас, читателите, „Градушките” – още „неродените на хартия”, ненаписаният още от мен роман „Тя се страхува само от градушките”.

Лежахме часове, аз разказвах и хлипах, тя – не помръдваше, чувах само дишането ù, всъщност усещах пулса ù в онази прекрасна, лъскава и топла кучешка гръд, която не спирах да рошкам с пръсти. Бяхме едно сърце – бяхме Любов! Усещах, че съм намокрила коприната под брадичката ù със сълзите си, но чувствах как една мокрота се стича в ухото ми. Погледнах в кюмюрените очи на Тайни – нима бях плакала в очите ù!? Първият ми читател плачеше…

Следва…

Ренета Първанова