Първият ми "читател"
Първият ми „читател”
Беше декември на две хиляди и шеста година - предстоеше първото ми пътуване зад граница в живота ми, първото ми летене със самолет – след ден щях да бъда в Мексико! Брат ми живееше там, беше женен за мексиканка. Нея не познавах, а него не бях виждала много години. Вълнението, че ще го прегърна бе неописуемо, както и страхът от пътуването. Аз не съм турист по природа, още по-малко -авантюрист, не изпитвам никакво любопитство към света и, всичкото това ме ужасяваше, но трябваше, копнеех да прегърна брат си на всяка цена – бе ме поканил и осигурил всичко. Но този разказ не е пътепис и няма да описвам колко харесах тази страна и нейните хора.
Както всеки член на семейството ми, така и брат ми знаеше за невероятния страх който имам от кучета – сковавам се цялата, дори и когато видя пинчер на каишка, коленете ми се разтреперват, пулсът ми отива в гърлото, а те имаха куче – Голдън редрийвър. За мой срам, трябва да призная, че този ми страх е толкова силно вкоренен в мен, че всъщност през целият седемнадесет часов полет аз мислех само за това – аз, и куче под един покрив! Брат ми още след вълнуващата ни среща на летището започна да ме уверява колко добра е Тайни – така се казваше кучето им – колко любвеобилна и умна е, колко, колко…
Да, още от вратата тя скочи върху тях. Радваше им се толкова много – мен не ме и погледна, но аз се свих в ъгъла и казах с ужас „махни я, моля те, дръж я” и той разбира се, се погрижи за това. Лека полека видях, че е мила и безобидна, но минеше ли съвсем близо край мен се свивах вътрешно и бях нащрек. Твърде много се страхувам и от това, някой да не разбере какво изпитвам и затова се усмихвах мило на кучето, наречено Тайни, но само така - за пред тях, инак изпитвах силна неприязън. Все пак, веднъж, седейки си аз на дивана, Тайни легна до мен. Бе толкова голяма, че зае почти цялото място и се опираше в мен с тежко притискане. Брат ми и снаха ми се усмихнаха и казаха, че тя ме харесва и аз от няма и къде я помилвах по рижо-жълтата ù лъскава козина. Тя се изправи моментално и зае поза седнала редом с мен. Аз упорито се правех, че не се страхувам от тази кучешка уста в близост до главата ми, но седях като препарирана, не смеех да мигна дори, мисля даже и не дишах – с една дума правех се, че ме няма, с тайната надежда кучето да е толкова глупаво, че да повярва. В един миг усетих двукратно придърпване върху една от кръстосаните си ръце – ужас! – тежката ù лапа ме дърпаше…след миг отново и отново. Обясниха ми, че иска пак да я помилвам. Не им повярвах, но все пак - да не ги обидя - поставих ръка на врата ù, поразроших едва-едва лъскавата ù козина и замръзнах в имитация на прегръдка, но Тайни веднага ми даваше знак с придърпване, че иска още. Така до някъде приех навъртането ù наоколо, но всеки миг в който бяхме само аз и тя в помещение, за мен бе изпитание на нервите – добре че тези моменти бяха кратки - колкото да отиде някой до другата стая за нещо и да се върне отново. Но дойде ден в който, и брат ми, и снаха ми, имаха ангажименти навън, и аз трябваше да остана заедно с кучето в къщи. Ако можех да им кажа колко ужасена съм от това, ако можех да си призная, че предпочитам да се изпаря…но не можех – такава си бях, такава съм и сега – не мога да си казвам нито болките, нито нуждите, най-малко пък страховете.
Седяхме и се гледахме. Черните ù очи блестяха като кюмюр, намокрен от дъжд и ме гледаха очаквателно – може би нещо да започнем, нещо да ù дам – предполагах аз. И вярно – тя отиде в ъгъла на стаята където се беше изтъркаляла малката ù зелена топчица, която обикновено ù подхвърляха отвън пред къщата и тя толкова обичаше да гони и да я връща обратно. Искаше да излезем и да играем. Но аз не ги мога тези неща - не ми иде отвътре, а и, ако хукне на някъде – бе твърде ценна за брат ми и снаха ми - те я обожаваха. Опитах се да залъжа себе си, че е все едно мое куче, че не се страхувам от нея, че това да бъдем само двете е толкова естествено. Говорех ù някакви глупости, отвращавайки се от изкуствената нотка на гальовност в гласа си.
Тогава се разплаках – от страх, от безсилие, от ужаса, че този ден ще бъде толкова дълъг в очакване някой да се прибере, и да ме избави от задължението да бъда в плен на това куче и на собствения си страх – страхувах се да отида до тоалетната, защото знаех, че като излизам от нея, Тайни ще ме чака на вратата – ами ако скочи върху мен, ако разбере, че не я харесвам, и ако не успея да затворя преди да влезе при мен в тази тясна тоалетна…познавах се достатъчно добре и знаех, че ако все пак не издържа и отида до тоалетната – няма да изляза от нея и ще умра от клаустрофобия вътре, но Бога ми – нямаше да изляза.
Седнах на дивана и тя мигом се настани до мен. Легна, но по гръб и застина с вдигнати във въздуха четири крака. Очите ù ми говореха „Погали ме!” и аз зарових ръка в пухчето по корема ù – беше толкова приятно, а аз толкова несигурна. Изведнъж ми се прииска (нямам представа защо) отново да усетя онова подръпване с лапа и съвсем умишлено спрях да я галя. Тя постоя очаквателно още миг-два с размахани лапи и като видя, че не и обръщам внимание, се изправи и дръпна ръката ми. Какво прекрасно усещане – някой се нуждае от теб, а ти се страхуваш от него и дори го мразиш! Сълзи покапаха по лицето ми. Кучетата сигурно не обичат тъжните хора и Тайни скочи на пода - седна пред мен и ме загледа втренчено с умните си, любопитни очи, „хвана” ръката ми с лапа и ме подръпна. Свлякох се на земята до нея и се разридах. Не зная как, но обвих врата ù в прегръдка. Тази глезла, само това е чакала изглежда и леекичко се излегна на пода като тежкото и тяло повлече и мен – така главата ми се оказа заровена в меката ù, топла гушка и се чух да казвам:
- Ще ти разкажа нещо - на никого досега не съм го разказвала, но го зная толкова отдавна...много отдавна и вече душата ми иска да го изхвърли - и заразказвах...
Разказах ù така наречените от вас, читателите, „Градушките” – още „неродените на хартия”, ненаписаният още от мен роман „Тя се страхува само от градушките”.
Лежахме часове, аз разказвах и хлипах, тя – не помръдваше, чувах само дишането ù, всъщност усещах пулса ù в онази прекрасна, лъскава и топла кучешка гръд, която не спирах да рошкам с пръсти. Бяхме едно сърце – бяхме Любов! Усещах, че съм намокрила коприната под брадичката ù със сълзите си, но чувствах как една мокрота се стича в ухото ми. Погледнах в кюмюрените очи на Тайни – нима бях плакала в очите ù!? Първият ми читател плачеше…
Следва…
Ренета Първанова
© Ренета Първанова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Прочетох на един дъх, Рени!... И сякаш бях там, почувствах ви и двете... Толкова истинско, неподправено... Бях забравила какво удоволствие е да те чета! Поздравявам те и те прегръщам!
-
Благодаря ви, Пепи, Роби!
-
Чудесен разказ за началото на едно приятелство, при това съвсвм непланувано и учудващо и за самата теб. Аз, лично, не съм изненадана, защото знам как кучетата умеят да влизат под кожата и на човек, който не ги харесва...Значи правилно казват, че за да преодолееш даден страх, трябва да го погледнеш в очите...Не съм чела "Градушките", но ще ги прочета постепенно, както и ще следя останалата част от историята. Увличащо разказваш Рени, хареса ми!
-
Браво!...
-
Дани Сулакова, благодаря ти, че "взе в любими"!
-
Да, Люси - "мъничка" означава...Благодаря ти, че коментира така топло!
-
Мисля че "тайни" значи мъничка, но от разказа важното не е това...Напомни ми моето любимо кученце шпиц в Хавана и безкрайната любов в очите и. И необходимостта ни от споделяне и обич. Вълнуващ чудесен разказ, Рени... обичам спомените, хем са разказ хем истина и за това така реални!!🌹💐💐
-
благодаря, Ангеле - това е нейното истинско име, но в превод означавало съвсем друго, но в началото не го знаех, приех си го каквото означава на български...така и си остана за мен
-
Тайни...
Какво хубаво име за приятел! -
Много благодаря, Марианче!
-
Любо, Иржи, Лия, Роберт, Наде, Силве, благодаря ви, че отново сте тук с добра дума и интерес! Тази история е съвсем истинска и ще ви я разкажа както е преживяна в няколко части, а финалът и ще ни води към следващи преживени истории...и все така - пък ще видим до кога.
Джу! Колко хубаво, че отново отвори портичката към къщичката си за "любими" - благодаря!
Ангеле, (Милев) радвам се, че даде знак чрез "любими" - трогна ме толкова много! -
Силно въздействащ разказ, ще очаквам с интерес. ❤
-
И мен разплака, Ренко! Спомних си моята първа "читателка". Джипси-Шушу. Умря на 13 години. Ренка, куче и "Градушките". Повече не ми трябва!
-
Със сигурност е въздействащо. Сега ако стане ясно в разказа и защо толкова те е страх от кучета..
-
Първият ти читател Рени и да не може да чете, може да чувства. Благодаря ти, че написа това. Спомних си, отново за един момент в живота си, когато и аз имах една красива каракачанка, уличен пес,изоставен и поруган, но го прибрах в къщи. Нарекох я Бетина. И тази Бетина...беше най-върлият ми слушател на всички тъги и неволи на моята душа и плаках много, когато си отиде. Кучетата, според мен имат прекрасни сърца- сърца, които обичат безрезервно. Прегръдки и чакам продължението!
-
Радвам се,че съм първа и,че няма да чета другите коментари,за да видя какво са писали те..Е,най-после,Рени,влизаш в "кожата си"!!Не ми стигат думите да ти кажа какво чувствам като чета прозата ти!!!Мисълта ти е толкова разбрана и завладяваща,че ми се искаше да има още...И дали защото и аз имам две подобни преживявания,толкова ме докосна,че ми се прииска да ти ги разкажа,но ще стане цял разказ и не е за коментарно поле.Но ми дойде идея да го напиша в.....стих,разбира се."Нявга",обаче!
-
Отново интригуващо начало, при това свързано с "Градушките". Любопитен съм и ще чакам с нетърпение продължението. Умееш да привличаш вниманието на читателя. Успех!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
