Път през лабиринта 10

            А броените дни се изнизаха неусетно. Лу хубавееше, стана  спокойна, усмивката не слизаше от лицето й. Наистина очите й ме гледаха с някаква преданост. Вечер бяхме  на верандата, замечтани всеки по своему.

Завъртях се един ден около хижата. '' Гривната е под  голям мрамор, преди вратата,... откопайте я и я хвърлете в течаща вода...''. Мислех си да наема някой, хайде парите са без значение, ама да давам обяснения какво търсим, как се е озовало под плочата..., аз за какво съм, здрав и отпочинал човек.

Излезе малко по-трудничко отколкото изглеждаше. С кирката разкопах и изместих мраморната плоча, под нея кротко лежеше гривната, помътняла от престоя там. Огребах я с лопатата, сложих в кофа и я напълних с морска вода. Да, солта лекува всичко. Обратно с кирката придирпах мраморната плоча, затъпках около нея.. Нагазих в морето, измих инструментите, измих и гривната и я сложих в плътна торбичка, която после хвърлих в едно поточе над  Певкаки по посока на течението. Погледът ми попадна  на трите кипариса, върховете им бяха започнали да съхнат, под тях купчинка сухи клони . Видях и оградата от рибарска мрежа, забити дървени колове и тя привързана към тях, да, ето за нея ще извикам две нашенски  момчета. В събота  ги намерих седнали на бутилка бира в  ''българската градинка.''

- Момчета, ако утре нямате работа, купих една вила около морето, ама има ограда от рибарска мрежа с дървени колове,... е , не ми харесва. Ще можете ли утре да дойдете, аз ще ви взема от тук, примерно с 10 часа, откачате мрежата, вадите коловете, плащам и ви връщам тук - казах си работата

Те се спогледаха.

- Готово, по 20 еврака на калпак, в 10 ще те чакаме тук... ще почерпиш ли сега по една бира.

Момчетата  освободиха и намотаха мрежите, стана голям куп, настрани подредиха и коловете.

- А сега измийте ръцете  си в морето,... взел съм ви по две бири и кренвирши, за свършената работа, де, а аз ще запаля мрежите, та да не се разкарвам след това.  А, чакайте, да ви платя първо,...ето ви по 25 евро, ... хайде пак може да ми потрябвате.

Извадих тубичка с нафта, лиснах  доста върху купа мрежи, хвърли запалена хартия. Мрежите лумнаха,  чуваше се някакъв странен пукот от тях,  за секунди огънят сякаш замираше и после лумваше все сила.

Наблюдавах скришом  поведението на мис Лу, спокойна и лъчезарна. Отскачахме и до къщата й, аз се замимавах с градинките, почиствах статуите, тя приготвяше фрапе, пийвахме с наслада .

Остана най-трудното, как да премахна сухите кипариси. Е у нас е лесно, докато се усетят ряз-ряз и са нарязани и дървата за огрев са готови. Намерих фирма, посетихме мястото. Казах им, че искам и корените да се извадят, подарявам огромното дърво, подарявам скелета на лодката  и дървените колове, ако искат в бараката има още мрежи с тапите и оловото.

- И каква стана тя - смееше се представителя на фирмата - Вместо  ти да плащаш за работата, трябва ние да ти плащаме за дърветата, за оня огромен ствол, колове, лодка, мрежи...

- Както решите - смеех се - Ето ви 100 евро да се почерпите и благодаря за услугата. И  каквото дървено си харесате, взимайте го, и без това госпожата иска да я продава,... хижа - вила.

Отидох след  2-3 дни да видя какво са свършили. Не познах мястото, само хижата си стоеше като цирей с високо вдигната  желязна мачта на ТВ антена, от другите неща нямаше и помен.

За пръв път ми се стори морето радостно и спокойно, че се е отървало от тягостната гледка.

Само споменах пред Лу, че кипарисите са изсъхнали и фирма ги е орязала.

              Намерих си и добра работа, за моите разбирания, наблизо около Пирея. Не , че бях я закъсал финансово, но е друго когато разглеждаш фиша за заплата или бележка от банкомата, и си казваш ''Ето за това съм учил толкова години '', имаше колеги, колежки с които все нещо можеш да споделиш или просто да идеш на дискотека, да се притиснеш в някоя госпожица, а тя да пърха с миглички, все едно й е за пръв път.

Лейди Лу не прие кой знае  с каква възторженост това, но все пак исках да съм самостоятелен и ангажиран с работа, техниката и технологиите се развиват и не трябва да изоставам повече.

Иначе бях като пришит за полата й, образно казано. Шегувахме се помежду си

- Какво имаш надянато наобратно, съшито ли е с червен конец...

Но не смеехме да продължим '' Я да видя наисина ли...''

Вечер гледахме кратки епизоди от филми с Филипа, вече '' Файф старс'', Холивудското й име. Лу ме стискаше за ръката при по-зрелищните сцени. Видях в по-далечен план ДжейДжей Кинг да дава наставления на актьорите.

Защо ли не й завиждах, радвах й се, че е успяла...

А може би, ако бе тук всичко това с лейди Лу, нямаше да се случи.

Беше ми радостно когато от Сити банк на всяко 30 число получавах съобщение за превод 5000 щатски долара, бях щастлив, не заради доларите, а че не ме е забравила и напомня за себе си, макар и по такъв странен начин.

С мис Лу подехме и по светски прояви, изложби, концерти на открито, или скитахме по уличките на Монастираки като случайни туристи. После обичайната вечеря, самовглъбяване на верандата и всеки в стаите си по етажите.

Бях готов с жилището си. Е, по-скромно е в сравнение  с това на Филипа,  където живеем сега. Нямах море, а парк с високи дървета, все едно  Алпийски курорт, но ми харесваше, пък и всеки харесва неговото си, а и не съм претенциозен за лукс, нали имам свой си покрив над главата.

Постепенно засадих и лингустра, като жив плет с другия вход на съседите, оправих декоративната ограда в двора и постепенно си го оформих като дворче, летен гараж-сенник и дървена беседка.

Харесваше ми, защото си бе мое и ревниво го пазех и не съобщавах засега на никого за това.

              Едно ме тормозеше само, няма с кого да споделя тази ми радост. Липсваше ми истинска приятелка... Но как да я имам, като свободното ми време бе отдадено на лейди Лу, а заслужаваше ли си да я посвещавам в мои радости, за апартамента, за Кукуция...

              А днес е събота, още от рано е горещо, чак морето трепти в мараня. Не ходим на плаж, заради фобията на мис Лу. Беше ми доверила, че не е фен на морския загар и предпочита загадъчната белота.

Пръскалата едва смогват да оросят тревата. Полюшкваме се със  столовете-люлка на хладинка в тревата с неизменната чаша фрапе, тортичка и ледена вода. А е едва 10 и 30 часа сутринта.. Листенце не помръдваше, само помпата бръмчеше приспивателно и пръскаше вода. Птичките из дърветата се изпокриха някъде.

Лу с бели широки панталонки, бяла блузка с отворено деколте, пъпките на гърдите й аха да пробият материята. Косата вързана на конска опашка, прибърсваше с кърпичка челото си. Ами и аз не бях по-иначе облечен, дълбоко изрязан потник, а имах и коланче на белите си бермуди, с чехли на бос крак.

Засмях се ехидно, правилно ако бях без чехли, някой щеше да подхвърли '' Още колко да ти порасне бе, та ходиш бос...''

Бяхме свикнали един с друг, не се гледахме антагонистично, кой с по-вече дрехи е облечен...

Има ли ни нещо или се правим на такива отнесени, че нищо в другия не ни интересува. Веднъж само я бях зърнал, като прибираше и наместваше гърдите си в камизолката да дойдат на мястото си.

Тогава за пръв път я погледнах с окото на мъж...

               Изведнъж слънцето се скри. Повя хладен вятър, усили се. Клоните на дърветата оживяха.

Закапаха първите капки едър дъжд.

- Лу, вероятно наближава буря, ще изтичам горе да затворя прозорци, кепенци... Чакай, столовете, масичката... покривката...Хайде да бягаме горе - говорех несвързано.

Подадох й ръка и се затичахме горе. Тъкмо навреме. Затварям прозорци, кепенци по стаите.

Притъмня.

През верандата се виждаше оловни сивото небе и море, сякаш слети в едно цяло.

Невъзможно е да идва краят на света,... той беше още в 2012 -та.

Светнах осветлението, след малко то премига безпомощно и угасна.

Ръката – стискаше уплашено моята. Току пред нас проблясна мълния и силен звук разтърси тишината

Тя трепереше.

- Страх ме е Петро,... страх ме е...- говореше несвързано и се притискаше в мен - Къде си, страх ме е

Прегърнах я, притеглих я нежно към себе си, галех в захлас косата й. Конската опашка се освободи и косата й падна свободно по раменете и лицето й.

Нова светкавица и гръм раздраха небето. Инстинктивно тя се прилепи още в мен. Почувствах ускореното биене на сърцето й. Зарови глава в гърдите ми за да не гледа следващите мълнии.

Намерих челцето ѝ, влажно, мокро от напрежение. Целунах го, после очичките, нослето, скулите.

Устните й премърдаха да кажат нещо, но силен гръм ги заглуши.  И вече устните ни тръпнеха едни в други

Далече тътен проехтя за последно, сякаш разтърси земята...

Какво да я питам добре ли е, повдигнах я през коленете, тя обгърна врата ми с ръце.

Гледахме се легнали един до друг в леглото й. Какво направихме. Бурята както дойде внезапно, така си и отмина, за да отстъпи място  на една друга буря, бушувала тайно  и  скрито.

И освободената от нас енергия изскачаше, затихне за момент за да набере сила и изригне пак спонтанна и неконтолируема.

                 Неземната тишина ме разбуди. Лу бе замряла до мен, с онази усмивка на доволна жена. Устничките й помръдваха едва-едва. Измуших се тихичко, загасих осветлението, внимателно отворих кепенците към верандата. Красив слънчев ден, синьо безоблачно небе, отразяващо се в морето. Слънчев лъч се прокрадваше през клоните на дърветата, две птички подскачаха в кръг и радостно цвърчаха. Започваше един нов ден.

На пръсти се върнах в леглото, докоснах  извивките на топличкото голо женско тяло.

След малко тя ми отвърна със същото.

Чудно, не чувствахме угризение или срамота от  стореното.

Безмълвно се пипахме и усетили готовността им ги оставихме на воля. Не чувствахме ми жажда, ни глад или умора. 

Бяхме вече  в белите си халати, с чаша уиски в ръка на верандата.

- За нас Питър...

- За нас, Лу

Придърпах я към себе си и я настаних в скута си.

Едва ли си мислихме, защо го направихме, имаме  ли право на това.  Ако си го мислихме, да бяхме се разбягали начаса, а не да я държа в скута си и да пием уиски.

- Питър, ти с добрината си постоянно ме връщаш към живота, дали някога ще  бъдем разбрани правилно, ако... ако...- не довърши тя.

Защото  устните й бяха на моите, езиченцето й палаво се провираше между тях

                След няколко дни колега от работата съобщи, че в някакво село около Сунио, мълния паднала върху  рибарска вила и я запалила, добре, че по това време нямало хора подслонени в нея.

Уж имало висока антенна мачта и мълнията ударила там. Местните разказвали,  че чули силен гърмеж и  видели над нея висок огнен стълб, а всичко изгоряло и чак основите разрушени...

Помислих си само за секунда, победила е  силата на баба Хрисанта, победила е нашата безкористност с Лу, заедно сме победили едно голямо зло.

следва...