Пътник

   В нощния автобус беше само тя. Снежинките падаха на едри бели парцали, а стъклата се явяваха последната им предсмъртна гара. Беше цялата в черно - черна широка шапка с козирка, черни ръкавици без пръсти - ръце, облечени в черна маска. Лицето ù оставаше мистерия. Наведена надолу, тя четеше вглъбено книга с неизвестен автор и непознато заглавие. Сякаш белотата на външния свят не представляваше никакъв интерес за черния ù поглед. Градът беше пуст. Хората стояха сгушени в своите кутийки, смутени от натрапилото се присъствие на първия сняг и от всички грижи, които той носеше със себе си. Но за черното момиче тези побелели грижи бяха чужди. Спирките се изреждаха една след друга, безплодни и самотни.

   Момичето не повдигна глава, дори когато един премръзнал странник сложи край на уединението ù. Като че ли играеше статична роля във филм, който бе гледала цял живот. Мъжът се качи сковано и седна срещу нея. В първия миг той се почувства невидим и това му хареса. Можеше в пълната си анонимност да наблюдава ту замайващия зимен пейзаж, ту наведената глава на момичето, скрито под голямата си шапка. Когато се вглеждаше в нея, се опитваше да разгадае лицето ù. Дали беше бяло и нежно – в пълен контраст с черната ù покривка, или пък посивяло, повехнало и изхабено от опушени безсънни нощи... Умишлено ли криеше това лице, или наистина светът не беше интригуващ за нея... Може би се бе нагледала вече на всичко и искаше да се откъсне далеч, в своя собствена реалност. Или беше просто едно момиче, увлечено от четивото си.

   Тази игра на гадаене започна да му омръзва след като изминаха петнайсет минути, така или иначе нямаше много варианти. Мъжът престана да гледа пейзажа, сега погледът му беше съсредоточен единствено върху момичето. Дебнеше като хищен звяр най-малкото помръдване от нейна страна, за да може да разкрие тайната на лицето ù. Но до края на дългото пътуване девойката не помръдна по никакъв друг начин, освен за да прелисти страниците на книгата си. Тя дори не погледна през прозореца, за да види дали слиза на правилната спирка. Изглеждаше толкова убедена в спестените си движения, че човек можеше да помисли, че е навита на пружина.

   Тя слезе в мрака, осветен от натрупалия сняг. Сред това нощно сияние тя приличаше на мръсно петно, шарещо по безупречността. Вървеше равномерно, изпълнена с увереност. Мъжът бе слязъл след нея и открито я следеше. Момичето не се обърна нито веднъж – или усещаше, че я следят, но нямаше нищо против това, или пък продължаваше да тъне в своя необезпокояван безразличен свят. А може би изпитваше страх. И единственият начин да го прикрие бе да се държи хладнокръвно. Стигнаха до една стара сграда, от онези с аристократичната осанка, високи и внушителни. Момичето се спря, за да види дали мъжът ще я подмине, но той застана точно зад нея. Тя извади ключове и отключи входната врата. Не я затвори след себе си. Знаеше, че мъжът ще влезе. Започна да изкачва стълбите с равномерен ход. Чуваше стъпките от долните етажи. Когато се качи до шестия етаж, се спря пред средната врата, но не извади ключовете си. Чакаше го.

-          Знаех, че ще ме последвате – каза тя. – Те винаги ме следват.

-          Кои те? – попита той

-          Мъжете. Дори не се налага да говоря.

Във входа беше тъмно и мъжът отново не успя да види лицето на момичето. Тя извади ключовете и отвори. Влязоха. Момичето живееше в голям апартамент, отрупан със скъпи картини и сувенири. Мебелите бяха стари, но личеше, че са добре поддържани. Таваните бяха високи, а стаите – просторни. Кристални полилеи висяха във всяка стая, а огромните прозорци откриваха красива гледка към нощния град. Мъжът излезе на терасата и извади цигара. Черното момиче излезе след него. Поседяха за момент, вгледани в зимната белота.

-          Обичате ли снега? – попита я той.

-          Снегът ме прави да изглеждам още по-черна, отколкото съм.

Чак сега мъжът успя да зърне лицето ù. Тръпки побиха цялото му тяло. Той не можа да каже нищо, просто се обърна отново напред към гледката.

-          Какво? Не Ви ли харесвам? – попита тя с треперещ глас.

-          Не – отвърна той.

Лицето ù бе удивително. Бяло като мляко, с плътни розови устни и фин нос. А очите – те блестяха ослепително - бяха сини, зелени... с цвят на море. Веждите ù се извиваха така плавно, че създаваха усещане за божественост. Косите ù бяха черни и дълги, спускащи се на вълни по раменете ù. Красотата на този черен ангел бе някак натрапчива, а най-ефикасният начин да се почувстваш заслепен, виждайки я, бе да си забравил да мислиш за нея.

-          Ох! – тя заплака.

-          Какво Ви е? – попита мъжът, като продължаваше да пуши.

Тя надигна глава и със зачервените си очи погледна право в неговите.

-          Какво ми е? Това ли ще ми кажете? Всяка вечер ме следват какви ли не мъже – любопитни, тъжни, наранени, пияни или просто луди... Всякакви. Но никой досега не е казвал, че не му харесвам.

-          Знаете ли? Не е хубаво да задавате въпроси, на които има само един отговор. Предизвиквате хората. Или поне мен.

-          Ще ми дадете ли цигара? – каза тя като избърса сълзата, която се стичаше по бялата ù буза.

-          Ще ми кажете ли защо се разхождате сама през нощта, цялата в черно, и каните непознати в дома си...

Момичето сложи цигарата между красивите си устни, притвори очи и я запали. Вдиша отровата с голяма жажда.

-          Ако не бях в черно, щяхте ли да ме последвате, а ако не бях сама, щях ли да съм с вас сега? И мисля, че не съм Ви канила, Вие сам дойдохте.

Мъжът не каза нищо, само хвърли цигарата си и влезе вътре. Момичето остана да  допуши своята в смразяващата прегръдка на зимната нощ. Когато и тя влезе, отиде до грамофона и сложи неизвестна плоча, от която започна да се възпроизвежда нечувана музика. Мъжът бе седнал на дивана и оглеждаше стаята. Тя седна до него.

-          Самотен ли сте? – попита го тя

-          Всеки е самотен, госпожице. Особено на този свят. Когато на края на земния си път попадна в Рая, чак тогава няма да съм самотен.

-          Вие не сте като другите. Мисля, че дори не сте дошли да спите с мен. Имате удивителни ръце.

-          Казват ли Ви нещо тези ръце? – попита той с равен тон.

-          Цялото ни тяло говори без думи. Много често дори езикът на тялото е по-въздействащ от речта. Вашите ръце са ръце на човек със сърце, но и на човек с болка, сковаваща болка.

Мъжът погледна ръцете си и ги стисна силно една в друга. Бяха непреодолимо студени, както винаги. После погледна момичето, усмихна се леко и каза:

-          Явно сте се научили да говорите и разбирате езика на тялото от различните хора, които приютявате в дома си. Не Ви ли е страх?

-          Страх ме е от самотата и забравата, страх ме е от вятъра и дъжда... страх ме е от живота. От смъртта... от нея не!

-          Колко жалко... не приличате на човек, който се страхува от живота.

-          Защо не си вървите? – попита тя спонтанно. – Щом не ме харесвате, щом не ме желаете, нямате причина да сте тук.

-          Наистина ли искате да си тръгна? – учуди се той. – Откога не сте прекарвали нощта сама?

-          Искам, Вие ме плашите... и тези Ваши ръце... Вървете някъде, където ще можете да ги стоплите!

Тя излезе от стаята, а мъжът продължи да седи на дивана и да слуша фриволната музика, звучаща от грамофона. Както всеки друг и той имаше своята мъка и това, че момичето бе разбрало за нея, не беше нищо специално, но гласът ù не спираше да звучи в главата му, а цялата ù неземна същност го зашеметяваше. Не можеше да си тръгне и да не я види никога повече, но незнайно защо тази мисъл дори не се прокрадна през ума му, не я допускаше. Ръцете му казваха, че ще я види отново. Мъжът излезе след няколко минути, без да каже сбогом. Нямаше нужда.

Минаха дни, в които милиони хора по света се бяха запознали, милиони се бяха влюбили, милиони бяха умрели. Но мъжът се бе родил, поне така го усещаше - през тези дни той не спря да мисли за момичето с черните коси. Не я потърси, защото ръцете му бяха твърде студени, а болката течеше по всяка линийка на дланта му. Не се возеше на автобуса, не знаеше кой е бил у момичето след него, не знаеше дали тя го помни, не знаеше дали ще го допусне пак в своя дом. Още не го беше страх, не изпитваше съмнение. Знаеше само, че ще я види отново. Мъжът притежаваше непоклатима надежда. Колкото бе сигурен във своя вечен живот в Рая, толкова бе сигурен и в това, че срещата с момичето не е нещо незначително, което ще отмине без последствия. Сякаш го бе разбрал още когато я гледаше в автобуса, без да вижда лицето ù. Усещаше това лице като картина, без която не може да продължи. Поне не без да стопли ръцете си.

Седейки в парка и гледайки белите дървета, мъжът размишляваше над въпроса дали всички останали мъже, които бяха се заинтригували от тайнствения воал на момичето и я бяха последвали, дали всички те се бяха замаяли, впечатлили и обнадеждили от нея. Той ли беше единствен? А защо едно толкова прекрасно момиче живееше само? Въпросите не спираха да изникват в главата му, без да може да си отговори. Скоро трябваше да се срещнат отново.

Нямаше представа какво го подтикна в онази нощ да я потърси. Спомни си спирката и краткия път до сградата, шестия етаж и средната врата. Сякаш летейки, се бе озовал пред нея. Позвъни и затаи дъх. Момичето беше вкъщи - нещо, което мъжът не очакваше. И беше сама.

-          Защо се върнахте? Не трябваше. Не разчитате ли знаците? Сега може никога да не си тръгнете.

-          Не Ви разбирам. Просто исках да Ви видя отново, не мога да спра да мисля за Вас.

-          Влезте, студено е.

-          Виждам, че тази вечер сте сама, никой ли не Ви последва от спирката?

-          От онази нощ, в която Вие бяхте тук, съм все сама. Така и следва да бъде. Не съм свършила работата си, но колко ми се искаше да не се върнете, за да не се налага да си тръгнете, преди да сте стоплили ръцете си. Това са ръце, които заслужават да бъдат стоплени.

-          Наистина не разбирам какво искате да кажете. Имам време да ги стопля, а кой знае, може Вие да ги стоплите.

-          Така е, нищо не разбирате! Вярвате ли в случайността?

-          Вярвайки в Бог, не бих могъл да вярвам в нея. Ето защо се върнах при Вас. Смятам, че срещата ни не е случайна и няма да отмине без следи.

-          Твърде сте прав, няма да отмине. Но защо нямам шанса да решавам кой да получи още време, ако беше възможно, бих Ви дала много. Дори за момент помислих, че ще се размине, че желанието ми да Ви пощадя ще се изпълни, но ето Ви пак тук, аз нямам силата. Аз съм само изпълнител.

-          Изпълнител на какво?

-          Ще Ви кажа по-късно. Елате, да излезем на терасата. Надявам се, че имате цигари.

-          Имам.

Излязоха на балкона и запалиха цигари. Пейзажът не беше много променен. Нощта фатално приличаше на последната, в която се бяха видели. Магическите очи на момичето блуждаеха някъде далеч, а мъжът не откъсваше поглед от нея. Тя бе загадка, нещо необикновено, нещо значимо. Но какво имаше предвид с всички странни неща, които каза, за какво пощадяване говореше и какво време... Не знаеше, но в момента единственото, което го интересуваше, беше, че пак е с нея и вълшебния начин, по който тя го караше да се чувства. Тя бе открила нещо красиво в него, бе забелязала ръцете му, бе си изградила представа за целия му вътрешен свят от тези ръце. И за пръв път от много време той усещаше топлина. Въпреки студения режещ въздух, ръцете му малко по малко се изпълваха с топлина. Топлина - всичко, от което имаше нужда. През главата му за миг мина мисълта, че я обича, но в този момент беше прекъснат от думите ù.

-          Обичате ли живота?

-          Подаръците са, за да се оценяват. Обичам го, защото е непредвидим - нито знам кога ще свърши, нито знам как ще продължи.

-          А чувствате ли се готов да си тръгнете от живота?

-          Едва ли някой би казал, че е готов, но и едва ли, преди да си тръгне, биха го попитали дали е готов. Разбира се, че не съм.

-          Жалко - момичето погледна надолу и влезе вътре.

-          Мислите ли да се откажете от заниманието си с мъжете?

-          Кое занимание? – учуди се момичето.

-          Да пускате всевъзможни мъже в дома си и да изпълнявате желанията им.

-          Де да беше това, с което се занимавам. Де да беше. Знаете ли, че Вие сте първият човек, излязъл от този апартамент. Но за съжаление, ще свършите като останалите, нямам право на пропуски.

-          Искате да ми кажете, че ще ме убиете?

-          От момента, в който се качихте в автобуса, Вие чакате смъртта. Аз не съм нищо повече от последна спирка. Била съм такава за прекалено много хора. Опитвам се единствено да изпълня последното им желание, преди да си тръгнат, но досега всички имаха прекалено прозаични желания. От първите думи, които ми казахте, разбрах, че не сте като тях. Затова и Ви позволих да си тръгнете, но смъртта не пропуска никого. Както виждате, сам се върнахте при нея. Не мислете, че се шегувам, не искам да останете изненадан.

   Мъжът не знаеше какво да каже. Цялото му тяло се скова, последните дни преминаха през съзнанието му като на лента, осъзна, че от срещата си с момичето не е мислил за нищо друго, освен за нея. Преследваше отреденото му от Бог. Без дори да си дава сметка, че това е смъртта. Но той нямаше нужда от последно желание, вече бе изпълнено. Топлината - все още я усещаше. Той протегна ръка към лицето на момичето и го погали. Тя почувства топлите вълни, които излъчваше голямата му ръка. Сякаш през тази ръка изтече цялата мъка на душата му, изсипа се целият товар на съществуването му и духът му отлетя нагоре, изоставяйки тялото - този изтъркан костюм, обвиващ безкрайната вселена на личността му. Секунди преди да се стовари на пода, усети, че е готов, че Царството небесно е отворено за него и нетърпеливо копнее да заеме мястото, което му бе запазено. Отнесе и топлината със себе си. Тялото му остана захвърлено, ненужно, употребено за всичко предвидено. Отсега започваше безкраят и нямаше да е самотен.

Момичето се наведе над тялото му, докосна ръката му и си каза: „Тези ръце заслужаваха да бъдат стоплени”. Усмихна се и се запъти към другата стая. На сутринта нямаше и следа от мъжа. Тя изпълни мисията си и мястото му можеше да бъде заето от следващите - по-прозаични пътници.