Обичам да пътувам. При това много. Без значение с какъв транспорт – кола, автобус, влак, самолет... Още не съм се качвал на кораб, но подозирам, че и там ще ми хареса. Не мога да кажа защо, но някак си пътуването ме успокоява. Не е ли омайващо да надничаш през прозореца, докато малкият пътнически влак пълзи едва-едва с 50-ина км/ч? Да надничаш и само да гледаш, любувайки се на пейзажа, без да обелваш и думичка...

Планини, равнини, полета, къщи, ниви, ливади, гори... Поредното малко сгушено селце в полите на Балкана... Дядото с козите, прибиращ ги след целодневна паша... И хората... всеки от тях обзет от всекидневните си проблеми. Млади, стари, ниски, високи, весели, тъжни... Някои бързат да свършат някаква работа. Други спокойно пушат цигара и сладко-сладко си опъват, наслаждавайки се на топлия следобед. Трети пък се карат за поредния дребен и незначителен проблем от ежедневието. А, ето и двама млади влюбени. И в това селце вирее любовта. Тя всъщност вирее навсякъде. И в пустинята ще оцелее, при това по-добре от всеки вид кактус...

Локомотивна свирка и композицията се отлепя от поредната безименна спирка. И отново шарената гора изпълва погледа. Зелено, кафяво, червено, жълто... Дърветата са се обагрили във всякакви цветове и формират спиращи дъха пейзажи. Има някаква тъжна сладникавост в есента, която не може да бъде описана с думи. Навява спомени за отминало лято, за отминала младост... Ето, едно закъсняло ято щъркели напуска уютните си гнезда и се отправя на юг. Сякаш са влюбени в топлото време и не могат без него... А от поредното полуизоставено селце от комина на една къщурка се рее весел дим. Мда, мирише на зима вече...

И пак потегляме. Нова порция планини, гори, реки, поточета и много забравени от Бога места... Стадо диви коне се забелязват на една планинска ливада в далечината... А окото продължава да е втренчено в мръсния прозорец и да се радва на омайващата гледка... Не е ли малко странно, че единствените хора във вагона, които наблюдаваме залеза, сме аз, първолачето срещу мен и възрастната жена няколко седалки по-нататък?

Тъжно е, но пада нощ. Тъжно е, но пътуването е към своя край. Ето, че пристигаме в Големия град. Многобройните светлинки са като указателни табели, че сме вече близо. Тук не мирише нито на отминало лято, нито на шарена есен, нито на приближаващата зима. Мирише на еднообразие. Мирише на работа. На нерви, на задръствания, на бързане. И така до следващото пътуване...