Есента бе дошла. Лекия ветрец, който духаше караше листата да правят водопад от различни цветове в парка. Този парк не беше обикновен, а гробищен парк. Там където мъртвите намираха своя вечен покой.
Катафалката караше бавно по алеята. Падащите листа от дърветата бяха все едно отронващи се сълзи които изпращаха и скърбяха за покойника. Те падаха върху катафалката и от движението се свличаха по алеята, като потъващи сълзи в черната земя.
Днес още един човешки живот си отиваше от този свят. Мил и драг на своите близки. Небето беше облачно сякаш бе готово да заплаче, но вятърът все още не даваше на облаците да пуснат своите сълзи.
Катафалката стигна до гроба. Гробарите смъкнаха ковчега и се приготвихада спуснат покойника във вечния му дом. Близките хвърляха по шепа пръст за сбогом.
Вятърът в този миг спря и даде знак на облаците да пуснат своите последни сълзи за сбогом. Заваля дребен дъждец, казвайки своите последни думи за скръб, мъка и жалост. Последните думи вече бяха казани. Дъждът си каза думата, спря и вятърът отново дойде. Разлисти бурно дърветата наоколо, събра на купчинки нападалите листа, завихри ги и ги вдигна във въздуха. Пусна ги отведнъж и те паднаха. Така се спусна и ковчега. Потъна в черната земя. Само пръст го покриваше. Вятърът духна силно, избърса сълзите на близките и духайки в гръб им казваше, че е време да си ходят. Слънцето си проправяше път през облаците и искаше да напомни, че винаги има ново утре, ново начало, нов живот.
Всички си тръгнаха. Всеки в своя дом. За някои нов и вечен, за други стар и скъп.