Това е един от стотиците мейли, които моята приятелка ми е изпратила. Смятам, че призванието и е да пише, но тя така и не поиска да ме чуе.  Тя все пак преди писател е адвокат... все още се опитвам да я разбера. Публикувам този неин разказ, защото бих искала повече хора да се докоснат до нейните произведения на изкуството. Разбира се, имам съгласието й!

Марина Григорова

           Не зная защо се съгласих на това пътуване. Може би бе поредният компромис от моя страна, компромис, в името на връзката ни. Но така или иначе тръгнах с нежелание - сърдита и гневна. Всичките ми опити да го убедя, че цялото това мъкнене на товари, клечене и пълзене по склоновете на язовира за мен са неприятни и болезнени, останаха безуспешни. И пътувахме. Мълчаливи. Той - в трепетно вълнение от предстоящия риболов, и аз - състредоточена в старанието си да гледам навън, към боровата гора край пътя.

Джипът подскачеше по неравния път, пристегнах се по-силно с колана и увеличих музиката. Не исках да я слушам, не исках да слушам и него, но така шумовете навън от главата ми заглушаваха тези в самата нея.

Не зная колко време или колко километри минаха така - и двата паралелни свята, в които живеехме, не се докосваха дори в купето на автомобила. От време на време, само когато знаех, че няма да засече погледа ми, обръщах глава към него. И тогава, за кратко, виждах в него мъжа, който ме обичаше и щадеше... Но онзи, моят рицар, отдавна си бе отишъл и бронята му се търкаляше прашна в краката ми, а на завоите тенекиите дрънчаха досадно. Само призракът му понякога, за части от секундата, заемаше мястото зад волана. И аз се опитвах да уловя точно тези кратки мигове и да ги открадна от пътуването, от времето, и да ги скрия, и аз не знам къде. Не зная и защо. Или може би точно, защото знаех - в прахта в краката ми се търкаляше опърпана и собствената ми маска - тази, която бях сложила, докато стисках зъби и се усмихвах. Да, маската ми беше нужна. Тя трябваше да скрие нервното потрепване на челюстите ми, вклещени една в друга, за да не позволят на някоя неразрешена думичка да се изплъзне от устата ми. Но, маската я нямаше. А аз така и не успявах да кажа онова, което мисля.

Пътувахме. За пореден път извръщах глава към него, когато видях, че той също ме поглежда. Усмихна се. Може би и аз съм се усмихнала. Без да стискам зъби. Той намали скоростта и сви встрани от пътя, на поляна с висока трева. Отвори вратата и слезе. Това беше негласна покана да го последвам. Не знаех дали го искам, но знаех какво ще последва. Поколебах се за минута-две, не повече, щях да изчерпам търпението му. Открих го сред дърветата, легнал в тревата, с разперени ръце. Наведох се към него. Не помня дали го целунах, но усетих ръцете му - силни, власти ръце, онези, при чието докосване примирах.

Не ме съблече цялата. Само смъкна донякъде памучния ми панталон, само до коленете. Проникна в мен веднага, усетих болка от резките му движения вътре в мен. И миг след това почувствах силните тласъци и усетих спермата му да ме изпълва с топлина, копнеж, а после я усетих и как се разлива бавно от вътрешната страна на бедрата ми. Отворих очи и го видях да се отдалечава. Сведох поглед към скута си - онази част от мен, която бе поискал и бе получил. Само онази, която ще му донесе бързо удовлетворение и няма да го притеснява с въпроси. Гледах скута си, от мен потичаше живот. И бавно, много бавно, се плъзгаше по смачканата трева. И тогава видях мравките - големи червени мравки. Запълзяха от всички страни. Спираха се в скута ми и смучеха, смучеха от живота, който изтичаше от мен в земята. Мравките поглъщаха гладно сперматозоидите му - онези, от които никой нямаше да бъде заченат и от които никой нямаше да се роди. Мъжът, когото обичах, бе подарил живот на земята и тварите по нея. И в същото време бе изсмукал моите собствени жизнени сили. Бе ме превърнал в безмълвен скут, без устни, без рамене и гърди. Бях само онази, в която не покълваше живот и затова можеше да изхвърли в мен семето си по всяко време.

Не зная колко време останах така, може би не толкова дълго, но усетих как земята ме влече към себе си - студена и влажна. Станах. Бавно се върнах в джипа и той - той ядеше вафла и отпиваше от голяма бутилка минерална вода.

Не ме погледна повече. Закопчах предпазния колан на седалката и той запали двигателя.

Потегли.

Не увеличих музиката, тя така и не бе спирала. Но в главата ми нямаше шум. Нямаше и въпроси. Имаше само отговори.