… Крачех бавно, а есенното слънце огряваше лицето ми. Забила поглед в кафявата земя, вървях без посока - просто вървях към безкрайният простор от самота. Натежалият въздух изпълваше дробовете ми и всяка клетка от тялото ми. Чувах глухия плач на остарелите клечки и опадали листа, задушени от стъпките ми. Дърветата бяха голи, изгубили своята зелена дреха, останали единствено със кадифения шал от кафеникаво-жълти листа.
Не знаех къде отивам, вървях без път и без посока, шляех се изгубена в пространството. Търсех нещо, но не знаех къде да го намеря. Знаех какво търся, знаех точно какво търся - търсех правилния път, по който да поема. Търсех пътя на истината, на справедливостта, на доверието, но не го намирах. Забързах крачки, почти се затичах, защото усещах, че нямам повече време, че трябва да направя своя избор сега, не, не сега – веднага. Беше трудно, усещах го с всичките си сетива, тялото ми изнемощяваше, но не си позволявах да се спра. Докато най-сетне усетих, че стигнах и се запитах: ...