Пътят към дома
Защо има жестоки хора, които нямат милост към животните?!
................................................
Снежинките се въртяха в луд танц и падаха на земята. Всичко беше побеляло. Вятърът свиреше в комините, до прозорците на къщите, промъкваше се в кошарата, курника и в кучешката колибка. Тази вечер Аста роди своите две кученца. Облиза ги, стопли ги и ги приласка. Но едното не оживя. Тя гледаше с объркани очи, но не можеше да помогне. Другото кученце започна да бозае и се сгуши в прегръдките й.
Сутринта стопанинът зашляпа с бавни стъпки по двора. Зад него дотърча синът му Иван, дванадесетгодишно момче, със сини очи и рус перчем, вечно падаш в очите му.
-Тате,тате, виж Аста има кученце.
-Да, но едното не е оживяло.
-Тате, ще го кръстим Рижко. Виж колко е сладък, с рижа козина като майка си.
-Добре, сине – отговори бай Васил и отнесе другото кученце нанякъде да го изхвърли.
Минаха няколко седмици, Рижко въртеше опашка, бозаеше, играеше си, мяташе се по гърба на майка си, гушеше се при нея. Понякога с лапички я подръпваше за ушите, друг път я закачаше и скимтеше от радост. Майката го облизваше с дългия си език, прегръщаше го и му прощаваше всички лудории.
Една вечер лисица нападна курника. Удави няколко кокошки, грабна една и изчезна.
Аста залая, но стопанинът не я чу.
На другата сутрин, стопанинът влезе в курника и остана изненадан, като видя - пера,перушина и удавени кокошки. Полудя от ярост. Взе една пръчка и тръгна към кучешката колибка. Издърпа синджира на Аста и започна да я бие. Налагаше я, а тя се извиваше наляво и надясно, скимтеше в началото, а после започна бясно да лае.
- Ще те науча, аз тебе. Ще те храня, ще те поя, а ти да не спреш лисицата... да не лаеш, да не вдигнеш врява, да не опазиш стоката ми…
Пръски от слюнка хвърчаха от устата му. Ръката му сипеше удар след удар. Аста се мъчеше да се скрие, но нямаше къде и накрая се просна, скимтейки тихо на земята. Рижко се сви до колибката. Трепереше от страх. Не смееше да се покаже навън. Защо бият майка му? Не разбираше защо…
Очите на Аста се вторачиха в стопанина. И тя се чудеше защо я бият.
Бай Васил захвърли пръчката и ядосано тръгна към къщата.
Рижко страхливо се приближи към майка си. Започна да я ближе, отърка глава до нея, заобикаляше, чудеше се как да й помогне.
Снегът беше почервенял от кръв.
Майка му въпреки жестокия побой оживя. След десетина дни беше по – добре, ставаше на крака, гушваше Рижко и той се радваше на майчините си ласки.
Но стопанинът беше намислил нещо. Дойде една сутрин, взе Рижко и го метна в каруцата. Аста залая, задърпа се на синджира бясно. Изправяше се на два крака, озърташе се, мяташе се като полудяла. Лаеше, но нищо не можеше да стори. Остана сама. Объркана и тъжна, очите й плувнаха във влага. Скимтя, скимтя и замлъкна. Легна на земята, примряла от мъка. Затвори очи.
Запъплиха конете по заснежената пътека. Стопанинът си мърмореше нещо под носа, което Рижко не разбра. Къде ли отиват? Защо го взе от майка му? Не смееше да гъкне. Сгуши се в каруцата и тъжно гледаше снежинките.
Спряха, стопанинът взе Рижко и го хвърли на земята. Животинчето запелтечи крака, но се изправи. Вторачи очи към мъжа. Не помръдна.
- Ще се отърва от теб. Само кучета ще храня и поя, а файда няма от вас. Хайде, марш...какво се пулиш...ааа....Диййй…-подкара бързо конете и каруцата се заклатушка по заледената земя.
Рижко стоеше като истукан. Озърташе се наляво, надясно, нямаше я майка му, нямаше го приятелят му - баткото, дето го милваше всеки ден по гръбчето. Беше сам, малък, гладен, изплашен и много тъжен. Снежинките се сипеха, погледна нагоре към небето и залая жалостиво. Стигна до едни храсти и се свря до тях.
Чудеше се къде е майка му, защо стопанинът го остави в това снежно поле, какво ще стане с него? Какво е направил, че го отнеха от майка му?
Очичките му се свиха от мъка. Беше много студено, той затрепери и сви муцунка под храста.
На обед стопанинът се прибра, влезе да се стопли в къщата. Синът му се беше прибрал от училище. Нахраниха си и момчето взе малко хляб и тръгна да храни кучетата. Видя, че Аста лежи и дори не стана да яде. Той я погали по гърба и затърси Рижко.
- Тате, Рижко го няма. Да знаеш къде е?
Баща му надигаше чашата си с вино, когато му каза:
- Отървах се от него. Няма само мастии да храня?
- Какво си направил? Къде е? – момчето го гледаше невярващо на чутото. Беше потресен.
- На нивата. Оставих го там. Да се оправя.
- Как можаааа, тате? Да го захвърлиш? – заекна от отвращение и уплаха Иван.
Главата му потръпна, а ръцете му се свиха в юмруци.
После изхвръкна като тапа от стаята. Облече се тичишком по пътя. Бързаше, а сърцето му щеше да изхвръкне от притеснение.
Как може, как може…да изхвърли малкото животинче…как…какъв човек е…- мислите му се блъскаха в главата. Не проумяваше що за човек би го сторил… И този човек му е баща…
Снегът не спираше да вали. Небето се беше продънило като пробито корито.
Вече краката и ръцете му измръзнаха, но той продължаваше по пътеката. Вървеше, подлъзваше се, олюляваше се, но стигна до нивата.
Заоглежда се. Закрещя:
- Рижкооо…Рижко…
Нямаше го кученцето. Паника го обзе. Заплака от безсилие. А как беше ядосан на баща си.
Пообиколи около дърветата, подсмърчаше и тогава го видя под един храст.
- Рижко….Рижко…
Рижко скочи, изтръска снега от козината си и се спусна към момчето. Подскачаше от радост, гледаше го с преданите си кафяви очета. Въртеше опашка от щастие.
- Боже…тук е…тук е...
Иван го прегърна, помилва го и го сложи под якето си. Рижко го близна по носа.
-Кротувай, мъниче…кротувай…
Иван трябваше да побърза. Да изненада Аста.
И да се разправя с баща си.
Тръгнаха обратно към селото.
Двамата приятели.
По дългия път към дома.
© T.Т. Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Удря ме точно на правилното място! Много съм привързана към животните. Страхотен разказ!
Успех! -
Благодаря ви!
-
Беше ми интересно и прочетох разказа на един дъх. Имаш хубав език и умение на разказвач.
Браво и успех!😃 -
Много мил разказ.Аз също обичам животните.Добре си се справила.Желая ти успех.
-
Поздрави, Дарина и Георги!
Благодаря за гласуването. -
Дадох.
-
Поздрави, Синьо цвете!
Благодаря за "любими" ! -
Скитница, Иржи, Гедеон благодаря за отзивите.
Поздрави и хубав ден!
Благодаря за гласове Ви! -
Много ми хареса, di_t (T.)! Много истинско, реалистично и свиващо сърцето! Разказваш хубаво и увлекателно! Глас, с пожелание за успех
-
Много обаятелно разказваш, Ди, личи любовта ти към животните! Изчетох го на един дъх! Дори беден, трябва да си и много жесток, за да се отнесеш така към невинните животинки! А сина е истински пример за милосърдие! Гласувам за успех!
-
Поздрави, Марко!
-
Трогателен разказ !
Поздрави -
Поздрави, момичета!
Благодаря, че се спряхме тук и прочетохте.
Благодаря, Дани за твоя глас!
Когато чух за тази история ми стана мъчно за това животинче и за побоя на майка му. -
Много истинско. Глас от мен.
-
Без малко да спра да чета по средата. От един момент нататък е трудно. Много хубаво пишеш.
-
Много силен разказ. Дали е по темата, не знам, но знам, че реалистично описва селската немотия и мъка.
Относно мотото: не че нямаме милост, а сме на върха на хранителната верига, и на село това е било борба за оцеляване.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
И аз много си обичам двете ангорки, те са част от семейството.
Когато чуя за жестокост спрямо животинчета, направо настръхвам!