Рахила
972
0
0
2 мин за четене
Рахила
Едва ли някога ще мога да разбера какво точно се е случило преди толкова години, когато през живота ми мина Рахила. Бях прекалено млад, а и спомените избледняват и започват да наподобяват малки драскотини, които вече не си спомням добре защо и как съм получил.
Първата ни и съдбовна среща се случи в един крайградски парк в източна Европа, който и сега се намира на пътя на голямото завръщане, което, подтиквани от нагона на някаква предопределеност, множество синове и дъщери Авраамови предприемат от Каталуния по посока на Йерусалим.
Странна е способността на паметта да заличава толкова значими неща и на тяхно място да съхранява съвсем незначителни подробности като например оная капчица слюнка, по-скоро влага, неизменно в крайчето на устата на Рахила, там, където започват или свършват устните - място, което дори една влюбена целувка деликатно отбягва.
Но аз почти съм готов да твърдя, че за мен всичко започна именно от там. Това си беше моя тайна, дори нещо повече - моето предимство, сега си мисля - моето езическо превъзходство, понеже бях открил слабото място на крепостта, която имах страстното желание да завоювам. И така, ден след ден, методично прониквах през този тайник и помня добре шеметното чувство на притежание, което ме опияняваше, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в едно друго чувство, което дори сега не бих могъл да назова. Някаква жестока нежност ме правеше несигурен и едновременно щастлив, опъваше сетивата ми до краен предел и аз им предоставях щедро възможността да ръфат до насита плътта на всяко сбъдване, което бях в състояние да им предоставя. Дори бих казал, често се намирах в състояние на наблюдател, докато тези хуни - ръцете ми, устните ми, погледът ми, изследваха една вътрешност, която за тях е била в действителност непостижима. Понякога, когато започваха да прекаляват, опитвах се да ги възпирам, подобно Тит своите войници, които с опиянени и замътени от победата глави се опитвали да подпалят сърцето на завоювания град - неговия храм.
Така изминаха много години и търпението, с което Рахила посрещаше всичко това, изглеждаше безкрайно. Постепенно моята бдителност отслабваше, линееше като цвете, засадено в пустиня. С течение на времето все повече ме изненадваше оная капчица слюнка, по-скоро влага, която блестеше неизменно в крайчето на устата на Рахила. Забелязвах също, че все по-често моите целувки отбягват това място.
Сега зная - това е било съвсем малко и упорито мехурче въздух, което лигата на Рахила е задържала, в което е имало една единствена дума, думата, която Рахила никога не пожела да изрече. А може би и не успя, понеже трябваше да продължи, подтиквана от някаква предопределеност, пътя от Каталуния до Йерусалим, обръщайки ми в един великолепен юлски ден гръб, с така тиха и непреднамерена невинност, на която за нищо на света не бих могъл да се разсърдя.
Едва ли някога ще мога да разбера какво точно се е случило преди толкова години, когато през живота ми мина Рахила. Бях прекалено млад, а и спомените избледняват и започват да наподобяват малки драскотини, които вече не си спомням добре защо и как съм получил.
Първата ни и съдбовна среща се случи в един крайградски парк в източна Европа, който и сега се намира на пътя на голямото завръщане, което, подтиквани от нагона на някаква предопределеност, множество синове и дъщери Авраамови предприемат от Каталуния по посока на Йерусалим.
Странна е способността на паметта да заличава толкова значими неща и на тяхно място да съхранява съвсем незначителни подробности като например оная капчица слюнка, по-скоро влага, неизменно в крайчето на устата на Рахила, там, където започват или свършват устните - място, което дори една влюбена целувка деликатно отбягва.
Но аз почти съм готов да твърдя, че за мен всичко започна именно от там. Това си беше моя тайна, дори нещо повече - моето предимство, сега си мисля - моето езическо превъзходство, понеже бях открил слабото място на крепостта, която имах страстното желание да завоювам. И така, ден след ден, методично прониквах през този тайник и помня добре шеметното чувство на притежание, което ме опияняваше, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в едно друго чувство, което дори сега не бих могъл да назова. Някаква жестока нежност ме правеше несигурен и едновременно щастлив, опъваше сетивата ми до краен предел и аз им предоставях щедро възможността да ръфат до насита плътта на всяко сбъдване, което бях в състояние да им предоставя. Дори бих казал, често се намирах в състояние на наблюдател, докато тези хуни - ръцете ми, устните ми, погледът ми, изследваха една вътрешност, която за тях е била в действителност непостижима. Понякога, когато започваха да прекаляват, опитвах се да ги възпирам, подобно Тит своите войници, които с опиянени и замътени от победата глави се опитвали да подпалят сърцето на завоювания град - неговия храм.
Така изминаха много години и търпението, с което Рахила посрещаше всичко това, изглеждаше безкрайно. Постепенно моята бдителност отслабваше, линееше като цвете, засадено в пустиня. С течение на времето все повече ме изненадваше оная капчица слюнка, по-скоро влага, която блестеше неизменно в крайчето на устата на Рахила. Забелязвах също, че все по-често моите целувки отбягват това място.
Сега зная - това е било съвсем малко и упорито мехурче въздух, което лигата на Рахила е задържала, в което е имало една единствена дума, думата, която Рахила никога не пожела да изрече. А може би и не успя, понеже трябваше да продължи, подтиквана от някаква предопределеност, пътя от Каталуния до Йерусалим, обръщайки ми в един великолепен юлски ден гръб, с така тиха и непреднамерена невинност, на която за нищо на света не бих могъл да се разсърдя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Константин Делов Всички права запазени
