Едва ли някога ще мога да разбера какво точно се е случило преди толкова години, когато през живота ми мина Рахила. Бях прекалено млад, а и спомените избледняват и започват да наподобяват малки драскотини, които вече не си спомням добре защо и как съм получил.
            Първата ни и съдбовна среща се случи в един крайградски парк в източна Европа, който и сега се намира на пътя на голямото завръщане, което, подтиквани от нагона на някаква предопределеност, множество синове и дъщери Авраамови предприемат от Каталуния по посока на Йерусалим.
            Странна е способността на паметта да заличава толкова значими неща и на тяхно място да съхранява съвсем незначителни подробности като например оная капчица слюнка, по-скоро влага, неизменно в крайчето на устата на Рахила, там, където започват или свършват устните - място, което дори една влюбена целувка деликатно отбягва.
            Но аз почти съм готов да твърдя, че за мен всичко започна именно от там. Това си беше моя тайна, дори нещо повече - моето предимство, сега си мисля - моето езическо превъзходство, понеже бях открил слабото място на крепостта, която имах страстното желание да завоювам. И така, ден след ден, методично прониквах през този тайник и помня добре шеметното чувство на притежание, което ме опияняваше, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в едно друго чувство, което дори сега не бих могъл да назова. Някаква жестока нежност ме правеше несигурен и едновременно щастлив, опъваше сетивата ми до краен предел и аз им предоставях щедро възможността да ръфат до насита плътта на всяко сбъдване, което бях в състояние да им предоставя. Дори бих казал, често се намирах в състояние на наблюдател, докато тези хуни - ръцете ми, устните ми, погледът ми, изследваха една вътрешност, която за тях е била в действителност непостижима. Понякога, когато започваха да прекаляват, опитвах се да ги възпирам, подобно Тит своите войници, които с опиянени и замътени от победата глави се опитвали да подпалят сърцето на завоювания град - неговия храм.
           Така изминаха много години и търпението, с което Рахила посрещаше всичко това, изглеждаше безкрайно. Постепенно моята бдителност отслабваше, линееше като цвете, засадено в пустиня. С течение на времето все повече ме изненадваше оная капчица слюнка, по-скоро влага, която блестеше неизменно в крайчето на устата на Рахила. Забелязвах също, че все по-често моите целувки отбягват това място.
            Сега зная - това е било съвсем малко и упорито мехурче въздух, което лигата на Рахила е задържала, в което е имало една единствена дума, думата, която Рахила никога не пожела да изрече. А може би и не успя, понеже трябваше да продължи, подтиквана от някаква предопределеност, пътя от Каталуния до Йерусалим, обръщайки ми в един великолепен юлски ден гръб, с така тиха и непреднамерена невинност, на която за нищо на света не бих могъл да се разсърдя.