Рапунцел ми викаше, заради дългата тъмноруса коса. Все я държах вързана на кок, а той постоянно минаваше и ми крадеше шнолите. Рапунцел. Гласът му още кънти някъде из задните улички на подсъзнанието ми. Ама така кънти, че ще ми се пръсне главата.

Не мога да разбера как човешкото съзнание така ясно ги запечатва тези неща- гласове, аромати, думи, погледи... като огромна кутия пълна със спомени. Все едно главата ми е голяма капсула на времето, която си пази по нещо от всекиго. От един си спомням очите като две големи галактики. Гледа те, а ти си мислиш, че всеки момент ще потънеш като космонавт в безкрайната му вселена. От друг пък съм си запазила аромата на силен мъжки парфюм. Не се забравя този мирис, разливащ се по чаршафите дори месец по-късно. От трети пък си стои една мелодия, която винаги си припяваше в неделя сутрин, докато си правеше кафето. Няма да ви пея сега, защото не съм от най-добрите певици.

Та, не знам накъде отива това писание, ама всичко започна от него и от тази Рапунцел. Той си тръгна вече, но косата още си я пазя. Ей така, защото си я харесвам и може би малко да ми напомня за него.