13.11.2008 г., 20:48 ч.

Равно безвремие 

  Проза » Разкази
890 0 4
4 мин за четене

Що за човек съм? В друга ли съм се превърнала? И има ли смисъл да се радваш на сутринта, на деня, на ежедневието?

Не мога да бъда човек. Уморих се да бъда човек. Трудно е да бъда човек. Ужасно е да чувствам като човек. Кошмарно е да страдам като човек. Непосилно ми е да живея човешките дни.
Трудно поносимо е да чертаеш обичайните рамки на седмиците и удобно да се наместваш в тях. Какъв ли философски поглед е нужен, за да проумееш неповтарящото се и великото в един повтарящ се и невзрачен ден? И с какво е велик този ден? А с какво не е?! По-лесно ми е да открия недостатъците му. Твърде много шум, твърде много бързане, твърде много напрежение, твърде много прехабени нерви, твърде много изтощителни конфликти, твърде много кафе, твърде много стремежи за себедоказване, твърде много коли, твърде много дъжд, твърде много замърсен въздух, твърде много врагове, твърде много нездравословна храна, твърде много измачкани дрехи, твърде много работа, твърде много притеснения, твърде много съмнения, твърде много обезсърчение.
Твърде малко сън, твърде малко спокойствие, твърде малко компромиси, твърде малко събективност, твърде малко замисляне наистина, твърде малко смях, твърде малко вяра, твърде малко енергия, твърде малко работоспособност, твърде малко оптимизъм, твърде малко инициатива, твърде малко амбиция за нещо лично, съответно твърде малко постижения. Твърде малко доверие, твърде малко честност, твърде малко свежи лица, твърде малки парченца щастие.

Твърде много опредметяване и твърде малко време!

Лягам късно. Към 00:00h - 01:00h. Ставам рано - 05:50h. Леглото ме прегръща и не ме пуска, но за да се мотивирам, си повтарям какво означава "настойчивост" : "Способност да се довеждат до край взетите решения, свързани с постигането на цел от бъдещето, т.е. на отдалечена цел. Настойчивият човек не се обезсърчава, когато не успее, тъкмо напротив - провалът го амбицира още по-упорито да се стреми към целта си. Настойчивостта се проявява при трудна, тежка и скучна дейност."
Рецитирайки си това, ставам. Съответно нямам време да закуся, да се гримирам и да пия кафе. Свършвам всичко надве-натри и излизам. Студ. Раницата тежи, а огромният плик с папки и учебници по психология и философия тежи още повече. След половин час гледката на гимназията се открива пред очите ми. За последна година прекрачвам прага и сутрин. Ето я учителката по математика, чака показ на бележници с "Добро утро!" Класната стая. Съучениците. "Добро утро!" Кафета по чиновете. Добре, че сте вие - да се сетя. Ооо, не, няма време - след пет минути влиза класната и започва двойният час по английски. Гледам я и си мисля, че не познавам по-благо лице, с облика на Дева Мария едва ли не. Моята класна ръководителка. Втората майка. 
Край на английския. Литература. Влиза литературоведката, философката, която ни запознава с Далчевия прозорец, през който той се плези, плюе, вижда привидения и как времето изтича, споделя мъката си от далечината между хората в ежедневието, чете книги и живее в тях, а накрая се обесва.
Край. Философът експресионист го няма. Но надеждата му за възстановена връзка със света виси безпомощно от въжето, държи се на косъм и още диша. Умира последна. Или въобще не умира (ако се намери някой, който да я свали оттам, моля?!)...
Три часа история. Четири домашни, три теста. Подготвяне на научно съобщение. 
След училище - пеене. Селин Дион. Госпожата казва как се пее (не че съм начинаеща...) - "Отвори устата!", "Застани между колоните!", "Дръж микрофона малко по-надолу! Сега дърпай назад!", "По-силно изпей това!" "Тук го изкажи с дъх!" "ВИКАЙ !"
Да, много правилно, ще викам. Искам да крещя. Дайте ми по-висока песен, за да викам повече. Искам фатализма в душата ми да се излее навън и да разтърси ежедневието. Искам такъв философски поглед върху деня! Нека се събудя така, както не можах да се събудя сутринта. И през малките почивки, когато гледам през прозореца по далчевски, изпила три кафета, два литра вода и със сенки под очите, аз търся смисъла. Търся безвремието. Нека замръзна вечно в този момент!!! Нека си върна това, което делникът ми загуби някъде сред завивките и опитите за изпълняване на всички задължения. 
Искам онова безвремие, онова, равното, което е дълго колкото вечността. Искам да лежа на бекрайна равнина, само с едно дърво. И дървото да събере целия смисъл. Нека смисълът на Логоса да е нещо толкова простичко, като дърво. Тогава ще наблюдавам безпристрастно света. Тогава ще мога да се затичам, да се протегна и да хвана това, което истински преследвам. Иначе чии изисквания оправдавам?!...
Искам едно безвремие, вечно и със сетивен глад. Не искам да бъда човек. Не искам да живея човешките дни, ако те са толкова жестоки. Не искам да бъда човек, ако хората са толкова жестоки...
Дали да не взема и аз да се обеся? Или поне да замервам хората с пръст от саксиите, или да им се изплезя на плоскостта?
А може би ако се обеся, ще подкрепя Далчев и така той няма да е сам, върху дървения под. Толкова близо до звездите, но същевременно толкова далеч...
Вечер е. Главата ми пулсира от умора, имам скрити желания, мечти, вопли, които искат да ги изкарам навън и да осъществя. Но няма. Ще вървя срещу себе си. Трябва да се работи. Иначе за какво са хората?...
***
Върни ми безвремието!!! Не искам да се връщам обратно в ръждясалия механизъм на часовниците. Тиктакат, мамка му. Не спират. И гледаш как времето изтича... Върни ме в безвремието! Там, където няма мигове, часове, календари, органайзъри и интернет. Наситих се на времето!
Върни ме в безкрая. 
Нека светът спре да се върти, нека се изкриви представата за отмерване. 
Сепвам се. Намирам себе си отново до прозореца. Гледам бързащите хора отвън. Гледам как всеки се лута в тъмнината на живота си, подпомогнат единствено от бледите, изкуствени светлинки на уличните лампи. Как говорят бързо, как се разминават, без да се погледнат един друг, как се лутат в търсене на смисъла...
... И как времето изтича...

© Клавдия Китанова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Но това не е критика за текста, мила. Напротив, текстът е хубав. Имам предвид само проблемите, предизвикващи подобни размишления. Аз също съм ги имал и то в доста голямо изобилие. И зная, че това е временно... Също така зная, че човек харесва това си състояние /казал го е Достоевски/.
    От мен привет и прегръдка.
  • Какво ще рече "постпубертетни проблеми"?! Замисли се малко... Конкретно за това произведение НЕ ПРИЕМАМ АБСОЛЮТНО НИКАКВИ КРИТИКИ. Всеки казва, че е по-добре да се живее... Но какъвто и да е живот ли?! Замисли се малко...
  • Грамотно направен текст. Сблъскване с отчуждението и постпубертетните проблеми. Но е за предпочитане да се живее, защото то се случва само веднъж през цялото съществуване на вселената. За сега около 15 милиарда години и не се знае още колко...
  • Край! Махаме Далчев от програмата! Ще се изпоизбесят децата.

    Много добър разказ, много задълбочени разсъждения. Или не толкова задълбочени, но интересно представени. (6)
Предложения
: ??:??