Раздяла…Още ми е трудно да асимилирам какво се случи вчера, мила. Аз ли бях виновен, ти ли не ме разбра…Защо човек трябва да бъде себе си, защо трябва да изрича думи сякаш излезли от устата на друг…

А всичко беше толкова хубаво…преди.Обичахме се, обещавахме си пътят ни да бъде осеян само с рози, но забравихме, че те имат и бодли… Малки, но болезнени бодлички. Като думите, които си казахме вчера, те прорязват като малки ситни стъкълца забити в дланите, виждат се капчиците кръв…Капчиците кръв от нашите сърца…Не мисля, че съм виновен, та аз те обичам, но….не можах да приема упреците, че не съм всеотдаен, че обичам може би друга…Нима не си спомняш, цветята, оставени до пътната врата, вечерните разходки по плажа, гонитбата сред зелените морави…ти може би си забравила, аз не съм. Аз имам памет, и това е сърцето ми..

Раздяла… Тази дума отеква като камбанен звън и цялата ми душа вибрира… тежко ми е да повярвам, че няма да те видя и чуя пак..Това означава отсега нататък да съм сляп и глух…. И все пак ще запазя някакво частица от мене си, за да се опитам да те намеря пак..може да не си ти, може да е просто една капчица роса, една снежинка, една едва избуяла тревичка.. В тях ще виждам теб, твоята усмивка и знам…че горко ще плача и ще ми олекне, след което ще се усмихна, защото ще имам спомена за теб и за всичко вече било..

Раздяла…