- Това е шестата нощ. Той няма да се върне.

Единствено тези думи останаха ясни в спомените на Авелин. Шестата нощ, краят на надеждата и началото на траура.

Авелин не проговори по време на вечерята, дори не помръдна. Стоеше като изваяна статуя, с ръка, отпусната до чашата си, без да я докосва, с очи, немигащи и невиждащи. Не чувстваше глад и жажда, само пустотата на стола до нея и на сърцето в нея.

Подчинените й се чувстваха неловко в тишината, разменяха коментари като „Кланът е по-важен от индивида...”, „...голяма загуба за всички ни, но трябва да продължим...” Поглеждаха празния стол и нея, търсейки напразно някаква реакция.

Тя знаеше, че скоро ще я сменят. Да я убият или само да й отнемат поста, не знаеше кое би било по-унизително. Тя бе основала клана, заедно с Корт, бяха подбрали всички присъстващи. Пробивни, находчиви и амбициозни, такива бяха необходими. А тя бе най-волева и изобретателна от тях и затова те я признаваха за водач. Но волята им за победа, толкова полезна досега, я обричаше. Пречупени водачи не водеха към победи.

До вчера тя бе свирепа, налагаща се, недопускаща противоречие, настояваща да продължат безсмислените опити и да отложат траура. Мнозина смятаха, че ги води към гибел, но не можеха да я спрат.

Цялата и хитрост бе вложена в последният й план, цялата й сила и воля, както и ресурсите на клана, изразходвана в опита да го спаси дори, когато нямаше шанс. Цялата й надежда – потънала заедно с него.

И тя бе останала изцедена, лишена от всичко, което я бе водило напред, по-самотна от всякога. Само една празна черупка, останала от матриарха на клана.

Някъде далеч един мъж губеше разсъдъка си, волята му - обърната срещу него, удължавайки агонията му. Само тя бе виновна, но бе безсилна да го спаси.

Трябваше да прецени какво да прави отсега нататък, но мислите й се връщаха към него. Дали мъчителите му биха й позволили да го види? Можеше ли да размени живота си за една последна целувка? Макар че той нямаше да я познае, макар че щеше да я разкъса... Но нямаше да разрешат, разбира се. Щяха да я убият преди да стигне до онези, които биха могли да й разрешат, макар че нямаше да го сторят. Какво знаеха те за любовта и за скръбта, която разкъсваше сърцето й. Нищожни души, обковани с леден метал и канони. Деца, неосъзнаващи собствената си жестокост. Но у Авелин не бе останала дори капка омраза.

Усещаше как вечерята се проточва в безкрайността, сякаш гребеше в безкраен океан, без да помръдва. В един момент тя просто не издържа и стана от масата без да поздрави никой, и се запъти към покоите си. Недопустим знак на пренебрежение към останалите, което те нямаше да забравят или да простят. Сега това не я интересуваше.

Гомер, който седеше от другата страна на празният стол, стана и я последва. Авелин не се учуди. Той се бе мръщил и пил цяла вечер без да отрони дума. Бе най-близък на Корт, след нея разбира се. Трябваше да бъде назначен на негово място, но тя още не бе способна да го направи.

- Господарке...

- Не тази нощ, Гомер.

- Получих предложение да се присъединя към клана на Гарвана, заедно с повечето от хората си. Надявах се да получа вашето разрешение.

Авелин почувства изречението като удар. След всичко, което се бе случило... Това бе изнудване за да го издигне до себе си. Частта от нея, която някога бе водач, се стегна.

- Нямате го.

- Господарке, моля Ви да размислите. Вашето управление повдига много въпроси. Отношението ви с обикновените хора, към търговците и селяните, кара останалите кланове да ни презират. Нощните повелители ни се смеят. Дори подчинените ви не могат да го одобрят.

- Отношението ми не се е променияло от много години, но досега не е имало оплаквания.

- Тогава имахте подкрепата на Корт. Моята вярност не бе към Вас, а към него. Както хората ми са верни на мен, а не на Вас. Не бихме ви служили така добре, по-добре да си тръгнем. Освен това се носят слухове за нощта, преди да си тръгне...

Това бе най-тежката седмица в живота на Авелин. Целият й свят се разпадаше. С последни усилия събра спомените си и се опита да имитира предишната си строгост.

- Ако напуснеш клана, ще бъдеш обесен на собствените си черва, Гомер. Аз лично ще се погрижа.

Това бе празна закана, но Гомер не успя да прозре през маската й. Той много добре си спомняше старата Авелин и на какво бе способна.

- Ще обсъдим това някой друг път, милейди. Ще ви оставя засега.

Пътя до спалнята й се стори безкраен. Авелин влезе в стаята си. Нима бе спала тук пет пъти? Не бе забелязала нищо от стаята, голямото гледало или дърворезбата по леглото или...

Досега бе идвала тук само по необходимост, когато умората я караше да залита. Място, където идваше в полусъзнание и напускаше веднага щом се събуди. Всяка секунда бе заета с машинации, уговорки, заповеди и заплахи. Изцеждане на всяко късче сила от всеки. Напразно...

И сега времето бе пред нея – пусто и крещящо да бъде запълнено. Разгледа картината, която бе окачена над леглото, предмета, от който най-много се боеше. Оттам я гледаше собственото й лице, студено и непоколебимо, а зад нея стоеше Корт. Ако бе искал, би могъл да бъде водачът. Би било разумно, повече хора биха приели клана по-сериозно, ако го командваше мъж. Но той я подкрепяше напълно, без съмниния и въпроси, без претенции и условия. Винаги, когато бе поглеждала картината през последните шест нощи бе обещавала негласно, че ще го освободи. Сега нямаше какво да му каже.

Вратата зад нея се отвори. „Не си губите времето - помисли Авелин - изпращате убиец още на първия ден от поражението.” Тя изчака ударa без да се обръща, гледайки портрета.

- Знам колко бяхте близки, е него, милейди. Мойте съболезнования. – Авелин бе почти разочарована да чуе притеснения глас на слугиня. Махна й с ръка да напусне.

- Господарке, казаха ми, че не сте се хранила на вечерята. Аз не бих имала против да...

- Върви си. – Гласът на Авелин потрепери. Не бе очаквала нещо подобно. Чу шума от затваряне на вратата и отдалечаващи се стъпки.

- Има ли някой, който да знае колко бяхме близки. – Прошепна тя. – Изсякохме свободата си в лицето на света. Увлякохме мнозина да ни последват. Накарахме господарите да ни признаят за равни дори, ако ни се подиграват. Властта бе наша игра, в която щяхме да победим. Защото живота бе пред нас. Ще ми простиш ли, Корт?

Сви се в леглото си и изгаси свещите. Напрежението от предишните дни се свлече, оставайки само слабостта. Усети горчилката в себе си да се издига неудържимо и се бореше да не заплаче, но раменете й се затресоха от беззвучните хлипове. Очите й обаче останаха сухи.

Нещо я разтърсваше отново и отново, все по-силно и тя изплува от съня. Спомените се върнаха, заедно с всички грижи на живота. Прииска й се да спре онзи, който я буди и да заспи отново, за заспи завинаги...

- Ако ме будиш без причина ще ти изтръгна... – Започна тя, макар да се чувстваше сякаш разтърсващите я ръце могат да я пречупят на две.

- Замъкът е под атака, милейди.

Това успя да я разбуди. Бе легнала с дрехите си и не се налагаше да се преоблича, за щастие. Мъжът, прост слуга, най-вероятно бивш селянин, я бе хванал под ръка и й помагаше да ходи, носейки почти пълната й тежест. По-бързо биха се придвижвали, ако я носеше на ръце, но това естествено не бе допустимо. На места покрай завесите се промъкваха слънчеви лъчи, прогарящи черни ивици в очите й.

- Кое време е?

- Ранен следобяд, господарке.

Това обясняваше много неща.

- Кой напада замъка, ще удържим ли?

- Пет ловци и петнадесет войника. Не очакваха съпротива и лесно избихме повечето. Останалите са се барикадирали в библиотеката. Решихме да ви събудим, за да решите какво да ги правим.

- Какви са загубите ни?

- Осем стражи. Още петима са ранени, но ще се оправят.

- Събудихте ли някой друг?

- Горан и Нартис, господарке. Пробвахме и още няколко, но не успяхме.

Авелин се усмихна. Имаше и други, които да споделят страданието й.

Минаха покрай труп, потънал в кръв. Не бе от нейните хора. Носеше сиви дрехи, къс меч и кожена броня, надупчена с къси арбалетни срели. От рамото му бе паднал лък и колчан със срели. Най-вероятно наемник от накой близък град. Скоро видяха още наколко, заедно с пазачи на замъка, носещи копия и наметала със знака на клана – стилизирана корона, обърната наопаки, или пък усмивка с прекалено дълги кучешки зъби. Някога двусмислието много я бе забавлявало.

В една от стаите бе настъпила касапница. Сред труповете на войници и пазачи се открояваше тялото на мъртъв ловец. Отличаваше се много по професионалното въоръжение и облекло. Носеше дълъг черен плащ с герба на гилдията си – бял кръст, чиито четири краища се разделяха на по три остриета. По кожената му броня беха пришити метални пластини. Още стискаше голям щит и дълъг меч. От шията му, точно където свършваше защитата на шлема стърчеше стрела.

- От половин час са се залостили. Имаха доста тежко ранени и решихме да почакаме, докато отпаднат. Така че имахме време да ви повикаме и доведем. – Обясни слугата.

Стигнаха до дебелата врата на библиотеката. Нартис  бе вече там, облегнат на двама души. Беше в полусъзнание, очите му бяха мътни и невиждащи. Горан стоеше прав без чужда помощ, но се бе облегнал на стената. Все пак Авелин му завидя.

- Искам по трима във всяка стая, граничеща с библиотеката. Няма да се измъкнат. – Обясняваше той, когато тя влезе. – Лейди Авелин, радвам се да видя, че вече сте тук. Можем да започваме.

Тримата с Натрис се дръпнаха встрани, докато стражите донесоха дебела греда и започнаха да удрят вратата. Скоро пантите се откачиха и тя падна назад. Пазачите обаче не се втурнаха напред, а се разпръснаха като ветрило пред отвора, насочили арбалети. Полетяха стрели и се чуха викове. Едва тогава няколко стражи влязоха предпазливо. След секунди един от тях се върна и махна на господарите, че е безопасно да влязат.

Авелин влезе в стаята без някой да я държи, но с благодарност прие стола, предложен от предвидливият слуга. Помощниците й седнаха до нея. Повече приличаха на домакини, посрещащи гости, отколкото на победители. Усети как навика на матриарха на клана надмогва умората и тъгата. Усилието да не падне по лице повече я разсейваше от скръбта, отколкото й пречеше.

Само двама ловци бяха останали на крака, мъж и жена. Авелин ги пренебрегна и огледа преобърнатите лавици и разпиляните книги. Кимна одобрително на, слугите които вече извлачваха труповете, намръщи се окървавените килими.

- Убийте ни и да свършваме вече. – Изкрещя мъжът, облегнат на тежкия си меч. Авелин не вяваше да има сили да го повдигне, камо ли да замахне. От десетки набързо направени превръзки по него капеше кръв, други рани стояха открити.

- Всичко с времето си. Петима ловци за цял клан. Твърде нагло от ваше страна, нали?

Мъжът се намръщи. Авелин знаеше, че за силните кланове се изпращат по четири ловци, за слабите - двама. Това правеше поражението им още по-унизително.

- Вие сте наглите. Да превземете замък и да го държите като свой. Да нападнете цял град – това никой клан не е правил. Убийте ме сега, но следващите ще ви победят и ще ви пратят обратно в ада!

- Гостите са нетърпеливи. Горан, погрижи се за тях. Предай им зова на кръвта, редиците ни се нуждаят от попълване.

- Не. – Жената, която до сега бе мълчала, преглътна уплашено. - Моля ви не го правете.

Авелин я огледа. В дясната си ръка държеше дълга тънка сабя, в момента отпусната надолу. На колана имаше десетина малки кании за метателни ножове. Сега бяха празни, а повечето ножове – в телата на стражите, които Авелин бе видяла на идване. Последните два висяха в лявата длан на ловкината. Едва ли можеше да ги хвърли точно – ръката й трепереше силно от стрелата, забита в лявото рамо. Жената носеше малки щитове с формата на диамант, стигащи от дланите до лактите, така че да оставят китките свободни и да не затрудняват движенията. Ръбовете бяха заострени и покрити с кръв. Авелин не бе виждала за такива преди.

Ако това бе станало преди два - три дена тя би разменила жената за Корт. Но сега й бе безполезна, макар мисълта да има ловец на вампири на каишка да я заинтригува за малко.

- Можеш да се самоубиеш, ако не ти хареса. – Заяви Авелин.

- Моля ви, ще ви се подчинявам, само не ме превръщайте в една от вас. Ще бъда вярна.

Горан се усмихна широко. Предчувстваше забавлението.

- Марга, не се огъвай. Бъди силна. - Мъжът изглеждаше едновременно  засегнат и потресен.

Марга? Възможно ли беше тази жена да е... Очите на Авелин проследиха острието. Близо до дръжката тя откри знак с формата на стилизирана роза... толкова малък че би го пропуснала ако не го очакваше. Не кой да е ловец на вампири, а най-известната. Репутацията на Сребърната Роза бе огромна, макар сега да изглежда преувеличена. Погледите на всички бяха съсредоточени върху Авелин.

- Щом би напрвила всичко, значи можеш да бъдеш полезна. Убий другаря си.

Мъжът понечи да възрази, но сабята се изви като змия и се заби в гърлото му и той се свлече на земята. Слугите го извлякоха от стаята.

- А сега остави оръжията си. И броните, те няма да ти трябват. – „Няма да ти помогнат”  - имаше предвид Авелин и всички я разбраха. Сребърната Роза се поколеба.

- Не си сигурна, че имам достатъчно милост и чест, за да те пощадя, ако се предадеш. Но можеш да си сигурна, че имам достатъчно злоба да те убия ако не го направиш. – Подкани я Авелин. – Можеш ли да хвърлиш ножовете достатъчно бързо, силно и точно? Трябва да замахнеш с ръка, а моите хора – само да свият пръст. Прецени шансовете си.

Жената бавно пусна ножовете и сабята на земята. Последваха ги колана с каниите, ризницата, шлема и щитовете. Авелин майна с ръка на един страж да я претърси.

Горан се заля с кикот. Както и всички други той очакваше Авелин да убие наивната жена. И част от нея жадуваше да го направи, да заповяда на хората да стрелят само за да види изражението на жената, за задоволи жаждата си за мъст.

Но безсмислената жестокост никога не бе характерна за Авелин. Точно сега насилието й бе опротивяло. Замъка бе осеян с трупове и предостатъчно смърт. Уморена бе от предателства и убийства. Не тази жена й бе отнела Корт. Освен това искаше да покаже, че не е толкова предвидима.

- Нека останат двама стражи с арбалети. Останалите сте свободни.

Горан бе разочаован, но не можеше да възрази. Авелин изчака и последните да затворят вратата преди да продължи.

- Славата ти се носи надалеч. Защо реши да изоставиш призванието си?

- Аз съм ловкиня на вампири. И се бия с вас по-добре от всеки друг от останалите вече много години. Защитавам човеците от подобните ти, а все по-често се налага да убивам хора, пазещи вампири. Все по-малко ни подкрепят. Тук имаше поне петдесет души, готови да дадат живота си за вас. Щом сме толкова нежелани и излишни може би трябва да сменя професията си. Няма да дам живота си за загубена кауза.

- Колко време си оставала без храна?

Жената примига при неочаквания въпрос. Замисли се за малко.

- Две седмици, по време на посвещението ми.

- Човек може да издържи около месец глад и ако има  силна воля може да мисли разумно до смъртта си. Но без кръв  ние умираме за седмица. При вампирите няма „вярност до  смърт”. Само „вярност до четвъртия ден”. След това повечето  губят ума си и се превръщат в безмозъчни зверове. Виждала си го, нали? Едва тогава убивате пленените вампири, защото не можете да изкопчите нищо повече от тях. – Жената кимна. – Аз, веселият младеж... – Авелин се усмихна, докато описваше Гомер. Той бе толкова разочарован, че ще изпусне убийството. - ... и  неговият отряд сме издържали пет дена. Смята се за изпитание на  волята и преминалите го получават много предимства. Най-добрият от нас запази ума си до шестият ден. – Тъгата се върна в гласа й. – Но той беше... вече не е тук. И моите позиции са разклатени. Смяташ ли, че можеш да бъдеш вярна на вампир?

- Не съм била вярна на вампир преди. Мога да Ви се подчинявам, но няма да убивам хора по Ваша заповед. Не обещавам повече.

- Не се безпокой. Имаме повече проблеми с другите вампири, отколкото с хората. Другите кланове ни притискат. Ловец на вампири може да ни послужи добре, стига да не се обърне срещу нас. Кое според теб е по-труден противник, гладен или заситен вампир?

- Гладът дава сили, но отнема разума на вампирите. Гладните са по-бързи и яростни, но предвидими и са лесна плячка.

- Много се радвам. Тази нощ ще се преместим в убежището ни. Ще се погрижим за раните ти и веднага щом оздравееш ще ти бъде върнато оръжието. Добре дошла в клана.

- Да държиш ловец на вампири тук! Минава всякакви граници! Отказвам да те призная за водач. Ти цениш повече хората от братята си. Ставаме за срам пред останалите. Купуваме, което можем да вземем, работим като всеки селянин. Това е нечувано.

Гомер се държеше абсолютно предвидимо. Авелин си бе върнала твърдостта достатъчно за да постави старейшините на мястото им и да покаже, че не се налага да я сменят още. И той бе избран за мишена на демонстрацията й.

Спора избухна във вътрешния двор на имението пред всички слуги и стражи. Останалите старейшини слушаха внимателно без да заемат страна, обградили двамата сякаш това бе просто още едно заседание. Подбрала си бе мястото и времето внимателно, за да покаже на всички, че със или без Корт, властта й е неоспорима.

- Не пренебрегвай хората, защото без тях нямаше да си жив сега. Не ни сравнявай с останалите защото те са слепи за бъдещето и няма да доживеят да го видят. Аз се съобразявам с властта на хората, защото без тях няма да оцелеем.

- Клана на „Кървавият зъб” само се нуждае от повод да ни нападне. Какво ни помага благосклонността на бароните ако ни избият братята ни?

- До месец ще бъдат унищожени. Давам думата си пред всички присъстващи. Ако не се изпълни ще напусна поста си, макар едва ли ще се наложи. Разрешавам да ме убиете в случай на провал. Дотогава ще ми се подчинявате, както сте се заклели.

Обърна се и влезе в каретата без да изчака отговора им. Гомер бе изгубил много от подкрепата на останалите. Вече никога нямаше да стане първи в клана. Мислите й се отнесоха върху други проблеми за решение още преди каретата да напусне крепостта.