Пристигам на училище в Понеделник, хванал за ръка Сиска. Тя нещо ми разказва, май как е ходила с Мимето по магазини да си търси ново яке.

Влизаме в класната стая. А сега сещате ли се за онези моменти във филмите, когато главният герой влиза на някакво супер оживено място и щом той стъпи, и всичко затихва, впило погледа в него.

Нещо такова стана и в нашия случай.

Стоим. Народът ни гледа. Ние продължаваме да стоим.

Изведнъж от последните чинове се чува стъписан глас:

-          Я глей, Сисито ходи със Стоян! 

В следващия момент се развива някаква сцена от „300”. Приятелките на Анастасия се спускат към нея и я дърпат за клюки. Аз се пробутвам към чина, сядам и въздишам дълбоко.

-          Е браво, бе! Тва как точно се случи? 

-          Георги, що не идеш при момичетата отсреща. На тях детайлите в разказите повече им се отдават! - Измрънках на момчето, седящо до мен на чина.

-          Кажи сега, де. Ходиш ли с нея? –

-          Да. 

Влиза учителката. Час по „Свят и личност”. Анастасия сяда пред мен и продължава нещо да си шушука с Калина.

-          Добър ден, деца. Надявам се да сте си довършили, помислили над темата за днес сериозно. 

Зад дебелите стъкла на учителските очила се криеше един доста сърдит поглед.

-          Я ми припомни над какво трябваше да мислим, бе! - Изшушках на Георги.

-          За любов, Стояне, за любов! - Ухили се той.

-          Темата, деца, беше „Любов, брак, семейство!” Кой ще започне да говори? - Попита учителката.

Естествено, първа ръка вдига Ирина. Тая няма път, когато да се натяга първа за някъде.

-          Аз мисля, че бракът в днешно време е излишен. Хората и без това се разделят след време и е по-добре да се обичат и като дойде време за раздяла, да не се занимават с бракоразводни дела. Ще е по-малко тежко и без излишни разходи! - Издрънка гордо момичето.

-          Ти да не пети клас? - Изгледах я с недоумение.

-          Моля?  

-          Не ме гледай така възмутено, Иринче. Говориш глупости. Нека да предположим, както казваш, че една двойка няма брак. Хората си имат дете и общо жилище. Кажи ми сега, как точно при евентуална раздяла нещо тук ще бъде леко, както твърдиш? 

-          Ти не ме разбра. Говоря за една двойка , която например живее на квартира… 

-          Стига си нагаждала сценария. Не ти върви мисълта. 

Ирина млъкна. Имаше поглед, който подсказваше, че само още малко и ще ревне.

-          Стояне! - Изсъска Сиска.

-          Аз съм на мнението на Стоян. Нашите са разделени, брак са нямали, ама беше страшно като се разделяха. Викове, крясъци. Съдилища за попечителство над мен и сестра ми. - Обади се от задните редове Иван.  - И все пак, навремето много са се обичали хората, ама … лошо са приключили. 

-          Все си мисля, че ако нещо е станало за зле, значи е било лошо от самото начало. 

За пореден път се обади Ирина. Този път поне не беше с глупост.

-          Има вярно. Но все пак, ако нещо свършва лошо, това не значи, че не е започвало добре. Хората са го казали „Пътят към ада е осеян с добри намерения." -

Казах замислено.

Калина, която вече беше престанала да говори нещо на Сиска, се обърна към мен.

-          Любовта, ако я има, си остава. Тя е вечна!  

-          Вечна е само вярата в нещо. Хубавите неща са хубави, защото има и някакъв край там някъде във времето.  -  Отговорих.

Иван се ухили.

-          Съгласен. Майка ми пак се омъжи преди няколко години. Щастлива е сега. Обича си мъжа.  

-          Иначе, любовта си е едно нещо. Има ли и доверие, има и почва за начало на един брак и семейство.  Ако вярваш и успееш да създадеш, да дадеш и да опазиш, значи всичко ще е наред. -  Беше великото ми философско заключение.

Класът утихна.

-          Добре го каза! - Потупа ме по рамото другарски Георги.

-          Браво, Стояне. Жена ти някой ден ще е много щастлива с теб! - Каза учителката с лека усмивка.

Сиска се обърна към мен. Хвана ме за ръка и се усмихна.

-          Аз вече съм щастлива с него!  

 А аз с нея.

Искам още много време. С нея.