Виждах я... падаше към земята бавно, но сигурно. Самотно отделила се от събратята си капка вода. Един слънчев лъч, незнайно как отделил се от облачното небе, я осветяваше и през създалата се призма виждах пеещите, диво танцуващи цветове на дъгата. Дъга обаче нямаше, имаше го единствено тежкото, лепкаво чувство за носталгия, впило се замръзналото ми тяло. Вървях по празните алеи на Градът и се чудих какво, по дяволите, правя в момента. Това, което сега чувствам, реално ли е? Тук ли съм или някъде във въображението си, най-накрая приело ме в плътната завивка на шизофренията? Тя... тя истинска ли е? Любовта, която изпитвам, имам предвид... момичето, което изпитвам... всяка една секунда, с всяка една частичка от съществото си. Неизречените въпроси са се разпрострели напред, докъдето стига погледа ми; танцуват в леката мъгла; гледат ме с гротескни гримаси; присмиват ми се; а аз... слаб съм, дали... дали мога да им се изплъзна; като хлъзгав, незабравен, тъжен спомен; да потъна в безвремието на сегашния момент; да збравя и да се потопя в чистата безметежна надежда, която току-що разбрах, се стичаше от сивото небе; направих първта си за днес крачка, пристъпих в черната дупка на въображенито си.
Празнотата ме засмука с покъртителна, неземна, неистинска сила; потъвах, пропадах като захвърлен във вечността момент на някога изпитана слабост; прастари вихри ми правеха компания и ме мамиха с приятелските си усмивки; да остана ли в тъмата завинаги и никога повече да не прогледна; изтънявах, тялото ми преминаваше през невероятни метаморфози, исках да крещя, но нямах сили; след това исках да пея, да танцувам заедно със звездите, а сутрин след пира с таласъми, кентаври и валкирии луната да ме приспива с майчина целувка; преливах, прескачах пролетни цвтове, току-що родени от топлата обич на земята; прескачах снежинки, заплетени една в друга в древен танц, който сковаваше душата и я оставяше парализирана вечно да лее сълзи от щастие; прескачах себе си, мислите си; прескочих живота си и се родих отново; носех се към земята и един лъч ме освети, все едно бях актьор на представление с един-единствен посетител; някой видя през мен пеещите, диво танцуващи цветове на дъгата. Направих втората си крачка за днес.
- ... и после те видях, ама не ме чуваше и досега те гоних. Мхм!
- Поли!? Поли, ти пък откъде се взе и какво правиш тук? Времето е отвратително, а ти си тръгнала на разходка. Ще се разболееш, бе!
- Ами, че аз мога съвсем спокойно да ти задам същия въпрос. Какво правиш тук, а?
- Аз... виж сега, аз съм странен, това автоматично ми дава правото да ти отговарям с напълно безсмисленото обяснение, че “аз съм странен”.
- Дрън-дрън! Много те бива да шикалкавиш, знаеш ли?
- Рзбира се. Въпросът е дали те ядосах достатъчно, за да забравиш какво си ме питала?
- Не си.
- Сериозно?
- Да, не си. Кажи ми какво криеш?
- Нищо, естествено. Е, като изключим това, че се чувствам адски самотен, но знаеш, че скоро ще премине.
- А защо си тук?
- Ами ти?
- Отивам да се видя с баба си и вземи най-накрая да ми отговориш.
- Дъждът ме пречиства. Когато се намокря до кости, а студената влага пропие надълбоко, до дъното на душата ми, едно гласче вътре в мен ще ми каже” ти обичаш и ще обичаш ЗАВИНАГИ”. Тогава всичко, което ми се случи през тази разходка, ще стане бледо, размито и ще се разсее в прашното минало на досегашната ми самота. Затова, когато вали, а аз съм тъжен, излизам навън. Чувството за тъга и самота понякога може да се отпрати с една хубава въображаема разходка!!! Осъзнах това и направих последната си крачка за днес. Спомних си, че нищо от това не се е случило “ти обичаш и ще обичаш ЗАВИНАГИ” .