Помня как нервно погледнах часовника си. Времето беше ветровито, а клоните на дърветата играеха непримирим танц под аранжимента на силния вятър, който свиреше своята разпокъсана мелодия. Стоях и чаках поредния нежен залез. С изящество бях смесил в чашата си Аперол, сода, три кубчета лед и резенче лимон. Четири прости елемента, които бавно, но сигурно, напояваха повърхностните емоции и ги потапяха на дълбоко, оставяйки ги просто да потънат в ръжда. Слънчевите ми очила умело скриваха умората, която се беше разляла из цялото тяло, но някак си най-удобно се беше настанила под очите ми.

       Залезите са далеч по-вълшебни от изгревите. Те са въздишката на Земята от изживяното през деня. Наблюдавайки ги детайлно, можем да разберем дали слънцето гасне от мъка или се крие от радост. Умората, за която споменах, всъщност не беше от работа, безпаметни пиянски вечери или писане. Не бях спал няколко дни, а причината за това е, че всеки път сънувах бъдещето. Някои хора казват, че сънищата са откъсване от действителността и същевременно гмуркане в истинския реализъм. Бъдещето, което обитавах през последните дни, обаче беше лишено от един от най-скъпоценните и неизчерпаеми ресурси на човечеството - мечтите. Това болезнено явление ме доведе до тук - на ръба на силите си, избягвайки да прекарам и минута повече в тази футуристична, бедствена сцена. Мечтите са основният двигател на нашето съществуване. Светът беше катастрофирал жестоко. Силната ми емпатия взе предел и реших, че трябва да се предам пред безмилостната хватка на съня, за да се опитам да променя нещо, ако ли не, то поне да избутам света в аварийната лента.

       – Какво остава от човека, ако в неговия мозък няма склад, където галантно да подрежда мечтите си?

       Погледнах последната струя лъчи, която плахо погали лицето ми. Усмихнах се, отпих за последно от чашата и затворих очи. Тази вечер слънцето се скри от тъга.

                                                                                     ***

       Не съм сигурен върху коя година стъпвах, но крачките ми бяха неуверени. Носех в себе си  една-единствена връзка ключове, която отключва вратите на нашите вътрешни затвори - надеждата. Обикалях улиците уплашен. Хората бяха забили поглед в земята, а тези които се осмеляваха да вдигнат глава, гледаха през мен, без искрица блян в очите им.

       – Господи, дали не се загубих в тълпата и не се превърнах в един от тях? – казах си наум.

       Мигновено се отърсих от тези свои мисли, които ме теглеха назад, и продължих да вървя, за да открия начин да посея малко упование, към което хората да се хванат здраво с двете си ръце. Започна да се свечерява. Пътят ме отведе до една къща. Наглед останалите ми се стори позната, но опустошителната разруха на времето, която се беше стоварила върху нея, ме караше да се съмнявам. Тягостната тишина, която цареше наоколо, беше разпокъсана от лай на улични кучета. На вратата се появи жена. Съдейки по ситния сняг, който е прошарил косите ѝ, беше на около 60 години.

       – Здравейте! – вежливо казах аз.

       Тя продължи да оглежда очертанията на лицето ми, сякаш бях огледало на живота ѝ.

       – Отдавна не е идвал човек насам. – продума тя.

       След което ме подкани с ръка да влезна. Личеше си, че отдавна живее сама. В стаята беше тъмно, а мълчанието трупано през  годините се беше свило в ъглите на стените. Имаше снимки, но лицата бяха размазани. Жената донесе две чаши. Сипа поравно, а на повърхността се образува сребърен синджир.

       – Ракия. – отсече тя. – Да стоплим малко изстиналите чувства.

       Двамата отпихме от чашите и оставихме топлия и нежен полъх да избърше праха от съзнанията ни. Навън вече беше тъмно и звездите започнаха да почукват на пукнатия прозорец.

       – Защо не запалим лампата? – попитах аз.

       – Не! – категорично отвърна тя. – Цял ден гледам самотата, която се разхожда със скръстени ръце и обикаля стаята. Скрие ли се слънцето, тя излиза през вратата, и на изгрев се връща.

       От нейния отговор ме побиха ледени тръпки и бързо отпих още една глътка от ракията. На нощното шкафче до леглото видях книга, която беше старателно подвързана. Загледах се замислено в нея.

       –  „На изток от рая” – прекъсна мислите ми тя… – Чел ли сте я?

       – Отдавна. – отговорих. – Струва ми се в един друг свят.

       – Това е любимата ми книга – продължи жената. – Всяка година я препрочитам и намирам нещо, което досега ми убягваше. Изключителна история за многобройните съкрушения в човешката душа.

       Жената гледаше към вратата, все едно очакваше всеки момент да влезе някой.

       – А как се справяте в този свят, изпълнен с дефицит на мечти? – полюбопитствах.

       – Моята мечта си отиде много отдавна. – рече тя с бавен и дълбок глас. – Мъжът ми си замина. Единствено той сбъдваше мечтите ми и даваше необятен простор на душата.  Той винаги казваше, че….

       Това бяха последните думи, които чух от жената, защото в този момент се събудих. Бях плувнал в пот. Веднага отидох в другата стая. Тя седеше там, а сините ѝ очи се разхождаха по редовете на книгата. Постоях няколко минути и гледах. Има нещо естетически вълшебно в усмивката на една жена, докато държи книга.

       – Хей! – възкликна тя, когато ме забеляза. – Спа почти 2 дена, бях се притеснила. Постоянно ходих да те проверявам дали дишаш. А преди минути изпусна най-прекрасния залез.

       – Странно. – отвърнах сънено аз. – Имам чувството, че легнах преди малко.

       Тя излезе от стаята. Беше облякла бялата ми ленена риза. Изглеждаше небрежно съвършена.

       – Ще останеш ли за вечеря? – провикна се от кухнята.

       Отидох и взех книгата, която седеше на земята. Страниците бяха чисто нови, а тя беше още в началото. Обърнах корицата и прочетох заглавието.

       – Ще остана! – стискайки сълзите си, отговорих аз. – Ще остана и за още няколко мечти…