Помня как нервно погледнах часовника си. Времето беше ветровито, а клоните на дърветата играеха непримирим танц под аранжимента на силния вятър, който свиреше своята разпокъсана мелодия. Стоях и чаках поредния нежен залез. С изящество бях смесил в чашата си Аперол, сода, три кубчета лед и резенче лимон. Четири прости елемента, които бавно, но сигурно, напояваха повърхностните емоции и ги потапяха на дълбоко, оставяйки ги просто да потънат в ръжда. Слънчевите ми очила умело скриваха умората, която се беше разляла из цялото тяло, но някак си най-удобно се беше настанила под очите ми.
Залезите са далеч по-вълшебни от изгревите. Те са въздишката на Земята от изживяното през деня. Наблюдавайки ги детайлно, можем да разберем дали слънцето гасне от мъка или се крие от радост. Умората, за която споменах, всъщност не беше от работа, безпаметни пиянски вечери или писане. Не бях спал няколко дни, а причината за това е, че всеки път сънувах бъдещето. Някои хора казват, че сънищата са откъсване от ...