13.06.2017 г., 13:27 ч.

Разходката (из времето) 

  Проза » Други
684 0 0
9 мин за четене

          Щом излязох от третия по ред изпит, в мене изведнъж се породи небивалото желание да посетя града, в който получих средно образование. Разстоянието от университета до някогашната българска столица беше по-малко от тридесет километра, така че аз наистина нямах какво да губя. Имах свободен ден, който за мое щастие бе тъй благосклонен към мене, че освен получената шестица, имаше още много неща, които да будят радост в сърцето ми. Едно от тях беше приятното юнско време. Разсъждавах дали фактът, че последния ми писмен изпит в училище бе на същата дата, е просто случайност. Като дълбоко вярващ човек, който неведнъж е набеждаван в прекалено силно преклонение към Бог, аз не обичам да си обяснявам всичко с думата „случайност“. Вярвам, че случайностите не съществуват. Хората твърде често използват думите „случайност“ и „съдба“, за да изразят своето невежество спрямо човешкото битие. За краткия си, преждевременно узрял живот, аз научих, че на тоя свят има твърде много неразгадани въпроси, чиито отговори, ние, хората, или нивга не ще да узнаем, или ще достигнем до тях със силата на своето въображение.

          Така или иначе аз се вслушах в своето желание и потеглих към една от някогашните български столици. Между впрочем, в България могат да бъдат намерени извънредно количество градски центрове, които някога са изпълнявали ролята на столица. Не бива да забравяме многобройните тракийски държавни образувания, полумитичния келтски град Тиле и многото български държавици, просъществували в периода на Второто българско царство до 1422г. Ние, българите, имаме небивалото щастие да живеем на една прекрасна земя, пропита от повестие (или история, както е прието да назоваваме тая наука), но за жалост, водени от копнежа за богатство и живота в Елисейските полета, ние не оценяваме това щастие и дори всячески се опитваме да се отречем от него.

          По време на краткото пътуване към славния някога град (а днес малко градче с останали като по чудо 4000 души), аз усещах че пътувам през времето. От една страна в ума ми изплуваха спомени от четири-годишния период, в който аз създадох безбройни спомени в малкото градче, а от друга страна, въображението ми ме караше да си представям всичко наоколо с някогашното му благолепие. Едва преминал по малкото мостче, което свързва града с главния път, водещ към Десетия град, аз зърнах нов паметник, който не съществуваше нито през 21.06.2016 г.(деня, в който получих своята диплома), нито през 29.12.2016 г.(деня, в който се състоя сбирката на класа). Явно беше построен неотдавна, при това в чест на средновековен български владетел. За зла участ обаче, той изглеждаше силно повреден.

- Това е то! - казвах си аз, щом зърнах паметника – По мое мнение този паметник изглежда така, понеже силата, която бди над нас иска да ни покаже нещо очевадно. Може би е време жителите на това градче, а и не само те, да престанат да гледат с носталгия през вековете и да се оправдават с думите „Тогава България бе велика“. Може би е редно веднъж и завинаги да разберат, че България – това не е някаква държавна институция, а България са хората. Именно хората имат власт над бъдещето. Бягството от България не е вариант. Някои знатни римски родове напуснаха Рим през Vв. от н.е. и се заселиха в новия Рим, Константинопол. През 1453г. Обаче, бягството беше различно. Европа бе твърде променена. Римляните можеха да бягат, но това бягство нямаше да бъде при свои. Константин XI Палеолог разбираше това и остана верен на страната си до самия край. До самия край... Мигар този човек, живял през средновековието, когато понятието „нация“ все още не бе измислено, притежаваше по-силно чувство за дълг към Родината, отколкото днешните българи изпитват към България? Колко странно нещо е животът... Колко странно
нещо... - Странно е как когато мислим нещо си го обясняваме твърде повърхностно, а щом пожелаем да го запишем, то изглежда твърде обширно като обем.

          Щом преминах до паметника, продължавах своя преход. Навлязох в сърцевината на градчето и в ума си не успях да намеря съвременни думи, с които да опиша радостта си. Моите мисли често текат със стари понятия, някои от които звучат неразбираемо днес - „нявга“, „нивга“, „мигар“, „всякогаш“, „рат“ (=война), „понт“ (=път), „двера“, „доброта“, „велми“ (=доста), „навсъде“, „чест“ (=щастие) и още много други. Много от думите, присъствали в някогашните тракийски, старобългарски и възрожденски български, заслужават да получат нов живот в XXIв., но за жалост, това е просто невъзможно. Зная това от горчив опит, защото в няколко от своите стихотворения, които написах с безброй старинни думи, бях обруган в неграмотност от виртуалните критици на съвремието. Разбира се, по-добре е младежта да стои кротко и да нарушава спокойствието на старците виртуално (чрез „нескопосани“ творби), отколкото да скита по барове и дискотеки и да хвърля бутилки по прозорците на старите. Тая вражда между поколенията не е нито от вчера, нито от днес. Винаги младите ще вярват, че всичко е в техни ръце, а старите винаги гневно ще ги нахокват за неопитни и неспособни. Точно с това впечатление оставах, щом гледах запустяващите пътища на малкия град. Дори сградите споделяха тази нелепа вражда между поколенията. Огромна част от тях бяха сравнително нови и поправени, но други, стари и необитавани вече цяло поколение, се рушиха в своето нетърпение да намерят своя нов стопанин. Тази гледка беше покъртителна. Обзет от съжаление, аз едва изядох закуската, която си закупих. Между впрочем, с моите съученици често сме се шегували, че в града има повече закуски, отколкото хора. Това разбира се, беше просто ученически хумор, който не се потвърждава от никакви факти, и навярно би звучал смешно на бъдещите специалисти, които ще се натоварят с непосилното бреме да изследват огромното количество от текстове, публикувано из необятното пространство на електронната мрежа. Необятно бе и странното чувство, което ме обзе щом се запътих към отломките (руините) на градчето. Вървейки по поправената неотдавна градска градина, в ума ми изплуваха спомени, които не можех да потуша. Спомени, касаещи смях и сълзи, успехи и провали, писане и разхождане... Ако нямах себе усещането на историк (какъвто аз всъщност не съм), бих си задал въпроса „Щях ли да посегна към перото, ако бях постъпил в друго училище?“. Може дълго да се мисли по този въпрос, но истината е, че в повестието (историята) няма място за думата „ако“. Ясно бе, че в това градче научих много повече отколкото където и да било, точно както Любен Каравелов научи много повече в Пловдив, отколкото в Московския университет. Ясно бе, че трудно можех да намеря думи, с които да опиша приказните кътчета на тази необитавана част от града, в която не се навърташе никой, освен туристи и любители на природата.

          Пътят назад беше още по-труден. Щом се върнах в обитаваната част на града аз скъсах своята връзка с настоящето. Просто се движех напред, воден от чувството, че все още е година 16 от третото хилядолетие, а аз все още съм ученик. Разгледах голяма част от сърцевината на града – възкресения в последни години площад, където започна балът ми, обграждащите го тесни улички, част от сякаш безкрайния булевард, но така и не посмях да доближа училище и/или общежитието (което по неведоми пътища на съдбата бе наричано „пансиона“ или „панса“ от всички свои обитатели). Притесненията, че трябваше скоро да си тръгвам ме налягаха едно подир друго. По стар мой обичай, дори изпих чашка кафе от автоматът, намиращ се в непосредствена близост от магазина, който бе предпочитан от мен през четирите години, които прекарах в някогашната българска столица. Миг след като изпих чашката с кафе, аз скокнах от бетонната пейка, на която бях седнал, и се насочих към колата. За моя почуда, след като достигнах до градския площад, видях една ниска девойка, която вървеше към мен. Щом разстоянието между нас се скъси, тя ми намахна и ме поздрави. Объркан, аз се усмихнах и й отвърнах. След миг си зададох въпроса:

- Коя за Бога бе тя?

          Не ми изглеждаше позната. Очевидно или беше призрак, или паметта ми ми изневеряваше, или ставаше въпрос за грешка. Можех да отхвърля първото предположение, понеже моите спътници също я видяха, но въпреки всичко, това не отговаряше на моя въпрос. Така своего рода, аз влязох в града, обзет от въпроси (породени от новия паметник) и излязох от него, обзет от още повече въпроси. Дълго размишлявах върху случилото се, но така и не успях да отговоря на своите питания. Не можах да разбера нито къде са жителите на града в топлия съботен ден, нито защо не успях да събера смелост и да отида до училище, нито коя беше тази девойка, която ми изглеждаше тъй непозната. Тя не е персонаж, който вмъкнах, за да направя писанието си по-привлекателно. Тя бе тъй истинска, каквито сме и ние самите. Всичко, което написах бе самата истина, бе точно това, което правих и точно това, което видях. Понякога е твърде лесно да отсееш лъжите от истината, но да намериш смисъла в истината, е твърде сложна задача, с която малцина мислители, биха могли да се справят. Именно поточето, което изглежда кристално бистро, крие най-много тайни. Поради тази причина години наред повтарям, че въображението е едно твърде необходимо качество за всеки човек. Това казах и на своите виртуални критици, които твърдяха, че моите стихове „не са нито бял стих, нито свободен стих, нито нищо!“. Ето едно късче от  мое стихотворение:

 

Аз в тебе се будя и в тебе заспивам

огнище на мойта тъга...

изгубен съм в тебе, света не познавам,

светът е за мене тъма.

 

         Истината е, че въображението ти позволява да усетиш ритъма, там където не вярваш, че съществува, както и да достигнеш до изводи, за които някога си бил сляп. Именно чрез силата на въображението, едва ден по-късно, аз успях да намеря отговорите на всички въпроси, които ме интересуваха.

 

 

 

13.06.2017г.

 

Андрей Андреев

© Андрей Андреев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??