Разказ с неочакван край...

Оня ден, гледайки телевизия, отбелязах как водещите на сутрешния блок се развилняха на една песен. Румънска била. Чалга при това. Страхотийка. Странното беше, че през целия ден, който каквото и да ми кажеше, в мозъка ми реагираше първосигнално едно "малееееееееееееееее". Само това бях запомнила. Хм, виж ти колко съдържателни били тези балкански ритми.
Като една тотална, любопитна овца отделих остатъка от деня, за да се гмурна в дебрите на това, както се изразяват колегите от радиостанциите с подобен формат, недооценено изкуство. Резултата беше потресаващ... Мъжа ми се връща от работа, а аз му викам от вратата:
- "Води ме в някоя квартална кръчма"! - едва подтискаща напушващия ме смях.
Объркването в погледа му ме развеселява още повече. Идея нямаше за какво става въпрос, но следвайки извивките на мелодията, разбра, че е станала някаква злокобна метаморфоза в съзнанието ми.
На другия ден шефа се беше разсмърдял в офиса. Като крайна мярка срещу обзелите ни непукизъм и безхаберие, реши и одряза 20 процента от заплатите. Тогава аз пак се включих неподготвено:
- "Не сме безгрешни, но сме истински..."
Докато другите се превиваха от смях, наврели се под бюрата, аз с недоумение регистрирах изпотяването на очилата му, целящо да скрие кръвнишкия му поглед. После ме извика в кабинета си и на четири очи ми разясни, че работя в прогресивно развиваща се медия и ако обичам да спра с пристъпите си на шизофрения.
Не ми стигна това. Вечерта, омаяна от пелената цигарен дим в столично заведение, при това разсъждавайки над философски въпроси, реших да погледна като отровена мъжът срещу мен и да се изгавря с:
- "Погледни ме в очите и кажи, че ме обичаш..."
Ужас! Ураган да му беше отнесъл къщата, сигурно щеше да се разстрои по-малко. Реши и точка. Спря ми мартинито.
Върховете на своето проучване достигнах като отидох при съседката Касандра. А тя, докато ми гледаше на кафе, ме "открехна":
- "Как болиииииииииииииииииииии "... - виеше изпаднала в унес, докато аз се заливах от смях, скрита зад шарените възглавници.
- Кое бе жена? - успях да изцвиля.
- Това е Азис, ти нищо не разбираш - каза ми сърдито и ми натика в ръцете сдъвкана снимка.
От нея, сред торнадо от пух, пайети и златен грим, облечен в къса пола и с високи обувки, ме гледаше с премрежен поглед МЪЖ?!
- Сигурно го боли човека, няма начин... - казах задавена и лудо развеселена. А тя ме изгледа стръвнишки и продължи урока.
- А тази е примата, да знайш!
Гледам плаката, на който изразителна жена, тип барби, лъстиво бе прегърнала кол. Отдолу с големи изографисани букви пишеше: Глория.
- Аааааааааа - кимам разбиращо.
- А, Б, т'ва е положението! Тя е номер едно! - сдъвка ме, като кисела краставица Касандра. - И аз записах едно, две парчета, пък ти като работиш в радиото, можеш да ми помогнеш... Толкова хора познаваш в бранша.
Цъкнах удивена. Аз?! Как да обясня, че познавам хора, стоящи от другата страна на барикадата? И че приятелката ми от София Мюзик Ентърпрайзис ще си помисли, че съм избягал опасно луд... Замазах положението някак си и се измъкнах, помъкнала дискове от фонотеката на Касандра. Показно, както каза тя.
Слушах и не вярвах... Пълнех главата си с изкуството ИМ, докато накрая тотално блокирах. В главата ми в едни "Бели нощи " се мятаха "Четири пантери " по "88" пъти. Едни "Гъци - гъцита " ме полазиха, а "Волна пеперуда " задъхваше един младеж и го "Форсираше, като ферари". Бях получила културна малария и нямах имунитет. Най-голямо впечатление обаче ми направи един "Тирбушон", който се "Врътка - врътка "... Бях полудяла. Хилех се, като злия гном от сагите на севера. Стигнах в извращението си до там, че замъкнах на наблюдение няколко колеги в най-големия чалга клуб. От вратата като гюлле ме отнесоха едни дайрета. Танцьорки в шарени шалвари и сутиени мятаха гюбеци бясно, събирайки погледите на тълпата. Мъже като гардероби, наредили по коленете си по няколко "фенки", вдигаха злобно чаши. Нищо не им убягваше от погледа. Зениците им шареха и се впиваха безмилостно в поредната жертва. Трябваха ми няколко секунди, за да проумея, че жертвата на един такъв катил съм именно аз. В крайна сметка никой не ме беше "светнал" как да се облека, за да остана анонимна... За миг бях хвърлена на една маса, заградена от племе горили. Те ревяха и пляскаха с ръце в очакване ритъмът да ме грабне. Стискаха в потните си ръце банкноти от по 20 лева и къпеха ботушите ми във висококачествен алкохол.
Смелите лъвове, мои колеги, се хвърлиха в битка за опазване честта на колежката. Като рицарите от кръглата маса спретнаха едно меле, достойно за възпяване. Позорно метната, като гергьовско агне бях изнесена на гръб, свестена и откарана в къщи.
На раздяла ме накараха да се закълна, че повече никога няма да правя такива експерименти, защото "вече не е смешно".
Разкаях се... Така приключи опита ми да оценя балканския фолклор.