Разказ за една вещица (част 1ва)

 Вече минаха 3 години от както заминах, но все още си спомням последната ми година, сякаш беше вчера! На 17 септември, първия учебен ден в гимназията, беше някакъв ад. Денят започна с болки в корема, от преяждане предишния ден, или просто люти нерви. Кой би предполагъл че аз, германофилът, ще вляза във Френската...

 Когато за парви път изкачих стъпълата, и се изправих пред входната врата, страх напълни сърцето ми. Тя беше стара, ново боядисана в черно, със стаклени прозорзи и метални решетки. Тя пасваше по-добре на каторга от колкото на училище. Много скоро щях да разбера че не грешах.На врата стоеше листата с класовете, много от предишните ми съученици бяха влезли във Френската и се надявах да съм поне с един от тях. Съдбата обаче ме беше сложила отново съвсем сам. Отново трябваше да се боря за престиж и признание, нещо което обичах и мразех.

 Излязох от другата старана на уилище, в двора, където хората се бяха събрали за тържествената церемония по случай първия учебен ден. Намерих новата ми класенна ръководителка, стара мома с руса, прошарена от староста коса, лице с много бръчки и слаб опит те да бъдат прикрити с грим.

 До нея се бяха наредили дванадесетокласинците и последния 8 клас, в който бях и аз. Диркеторката излезе и говори, някакаво момиче пя, вдигнахме знамето и учебната година започна.

 Под ред влязохме отново в ”затвора” първо 8а, 8б, 8в и най-накрая моят 8е клас. Бяхме в последната стая на последния етаж, бяхме последни в - може би - всичко. Стаята беше новобоядисана и с алуминиева дограма, опит да се скрие комунистическите белези по вече олющената мазилка. Чиновете, сигурно още едно от съкровищата останали от бай Тошово време, бяха ожулени и тук-таме счупени. Столовете може би бяха в най-окаяно състояние, стари изкъртени, да седиш спокойно на тях беше почти невъзможно.

На влизане в стаята се запознах с едно момче, което ми изгелждаше готино. Установихме се на последния чин по средата. Една маса пред нас в дясно се установи едно момиче, което - щях да разбера след време - щеше да се окаже една пътеводна звезда в следващите 10 месеца от моят живот.

 Аз не и обърнах капка внимания тъй като бях твърде зает от болката в корема, която ме разяждаше. Така мина този отвратителен 17-ти септември.

*       *      *

На другия ден се запознах по-отблизо с всички. Запомних няколко имена, но най-голямо внимание обърнах на момичето на чина в дясно. Надали някога ще забравя името й, тя се казваше Виолета. Какво ме привлече към нея, също ще си спомням винаги. Първоначално бяха невероятните и чорапи и как полата показваше перфектните и бедра, но после я опознах по добре и ми хареса изцяло. Тя беше моят тип.

Едно единствено нещо ме спираше. След неуспешна вразка с момиче от моят клас преди,  бях се заклел никога повече да не повтарям тази грешка. За това се пробвах с едно момиче от съседния клас. Алекс се казваше. Хубавка беше, обаче много куха, за това и нищо не стана.

Един ден обаче, след около 2 семдмици, на 30 септември, едно от момичетата в класа дойде и ме заговори:

- Хей знам че изпитваш чувства към Виолета. Личи ти! Защо не я питаш, дали иска да излезете?

- Имам си принципи не искам да пробвам защото ако не излезе нищо, може да се скараме, а не искам да се карам с човек, с който ще прекарам следващите 5 години от живота ми!

- Аз обаче знам, че ще излезе нещо, тя ми спомена че те смята за адски сладък! Пробвай! Ще изгубиш много, ако не го направиш!

- Може би! Не знам….

Тогава Виолета  влезе в стаята. Аз я погледнах в очите, те бяха дълбоки, кафяво-зелени като листата през есента. Очилата само подсилваха чарът й. И тогава, като омагьосан. Нещо ме подтикна, и я заговорих:

- Привет! Как сме днес?

- Ми добре! – тя отговори, и сякаш пойна птичка запя свойта песен!

- Ами, такова, едно… аз подочух че си казала на някой за мен. Мислиш ли ме наистина за сладък?

- Защо питаш? – страните и поруменяха. Тя наистина се притесни! – Ами да! Смятам че си сладък!

- Аз сащо смятам че си сладурана! Искаш ли да излезем на кафе след училище? – сърцето ми биеше в луди ритми. Корема отново напомни за своето съществуване, но не болка, а някакво странно гъделичкане.

- Да искам!

Тя се приближи към мен, хвана ме за ръка и ме поведе извън стаята. Не знаех какво иска, но я следвах, като добро куче стопанина си. Излязохме на вън. Есента напомняше за себе си, листата бяха отрупали земята и ни постилаха килим, по който ние вървяхме без посока и цел. Просто така, двамата заедно!  Не мина и много време, когато се спряхме пред един висок кестен, аз се обърнах към нея и я целунах, сладка, нежна, детска първа целувка. Времето спря, виждах се от страни как целувам това прекрасно момиче, как започваме да се повдигаме леко и сякаш се носехме във въздуха. Всичко беше като магия. Защо като? Нямаше да минат и 2 месеца преди да разбера, че наистина всичко това е било магическо…