“Синко-о-о-у, синко-о-о-у!” - проточи майка ми. “Като те гледам с какви мадами се влачиш, та душата ми се стяга. Не знам какъв ще е вторият ти брак, но първият сигурно ще мяза на манджа с грозде.

Първо се мъкнеше с оная гювендия, дето беше превъртяла километража.

После пък ти се закачи нахалницата, плоскогърда като мелодия на рап, дето само щеше да гледа как да дели мегдан с мене. Де да беше имал късмет да ми я доведеш за снаха! Хич нямаше басма да ѝ цепя. Щях да ѝ свия сармите и да я изхвърля като мръсно коте.

А за чучелото с разпраните джинси пък въобще да не говорим! Колко ли се чуди през коя дупка да ги обуе! Блъскал я блъскал потокът, та накрая я хвърлил в обятиятата ти барабар със смачканата ѝ фланелка, дето сякаш кучета са я дъвкали, дъвкали, че изплюли.”

Слушам я аз, па си викам на акъла: “Майко ле, майко юнашка! Какво ли ще кажеш ти след като видиш моята Ценка, дето понякога две думи накръст не може да каже, нито на две магарета плявата да раздели? В кухнята … е, не е чак като слон в магазин за фаянс, но да ти поднесе пържола на стария вол от дядо му, това тя може. Не знам къде са хвърлили пъпа ѝ, но чувството ѝ за хумор явно го е последвало, щом всичко възприема едно към едно.

Затова пък Ценито не си я представям нито започната и недовършена, нито прелъстена и изоставена. Че кой ще изостави таквоз чудо на природата, такъв жив огън в леглото?

Така че, любезна ми майко, щеш не щеш, тя ще ми е първо венчило.”