Тя можеше да мисли, но не и да чувства, защото нямаше сърце. Беше го забравила някъде при някого, както се случваше с всичко излишно в живота й - онази стара жилетка в кафенето, чадъра, който никога не отваряше или шарената чанта, останала на счупената пейка.

Та нямаше си тя сърце, но си имаше малко, студено камъче.

През деня тя отиваше на работа, за да изиграе ролята си в обществото, в което мислите й бяха необходими, а чувствата  безполезни. Камъчето оставяше вкъщи - на раклата, точно до леглото. Приютяваше го синя сърцевидна кутийка за скъпоценности, натруфена с кичозни златисти нишки и разляти фигурки. Тъй като си нямаше сърце, най-скъпото и ценното и беше това сиво камъче.

Вечер, когато се прибираше, тя просто се пъхваше между хладните завивки. До леглото й висеше избеляла икона, подарена от някого, някога. Тя не се молеше обаче нито на Бог, нито на дявола. Бе отправяла хиляди молби, останали нечути, а сега не чувстваше нищо, никаква липса, та и нямаше за какво да се моли.

И тя си лягаше, без да въздъхне мечтателно или да се отдаде на сладки блянове, защото в будния свят на мислите, чувствата бяха излишни. Затова просто отваряше сърцевидната си кутийка и скриваше камъчето в шепите си. Порцелановото капаче падаше върху раклата с тъп звук, после наставаше тишина, а двете горещи ръце се сплитаха около студения камък.

Тя си нямаше сърце, но си имаше камъче, което всяка нощ притискаше към празните си гърди, за да го стопли, да му вдъхне живот.

Тя нямаше чувства, но имаше сънища. Всяка нощ едни и същи: в мрака откриваше сърцето си, подарено на някого някога и празните й гърди се изпълваха с обич и щастие, защото в тях биеше сърце.

Сутрин, когато мислите й се събуждаха, тя усещаше как камъчето пулсира в дланите й, но разтваряйки ръце виждаше, че това е същият сив, студен камък от вчера и го слагаше обратно в сърцевидната кутийка.

Нямаше си сърце, но си имаше камъче, което я караше всяка нощ да вярва, че някъде някога в гърдите й ще се разлива щастие и те ще пулсират от обич.