Седя си на една пейка и гледам как хората вървят щастливо по улиците, окичени като коледни елхи с мартеници. Бъркам си в джоба и вадя малко малка гривна, изплетена от червени и бели конци. От тези - със сърчицата и завъртулките по тях.

Огледах се. Още я нямаше. То си беше рано.

-          Колко сладкооо! – Изведнъж се чу писък.

-          Харесва ли ти наистина? – попита момчето, докато гледаше хилещото се момиче до него.

-          Да. Супер е! Помогни ми да я закопчая! –момичето се завъртя и повдигна косата си, за да може момчето да закопчае верижката на врата ú. На вид изглеждаше като обикновена верижка. Но ми направи впечатление висулката на нея. Сърце с червени и бели блестящи камъчета.

Момичето се радваше. Целуваше приятеля си и пак докосваше сърцето-мартеница.

-          Дани, много си мил напоследък –каза момичето, след като вече се беше успокоило.

-          Напоследък? –прозвуча някак изненадано момчето.

-          Ами да. Преди време се държеше много странно. Миналия месец даже си помислих, че ще късаш с мен! –отговори тя.

-          Няма такова нещо! Пак говориш някакви глупости, Лили! –малко преувеличено чак се възмути Дани.

-          И двамата знаем, че не са глупости, Дани. Но прекалено много те обичам. Даже и изневярата ще ти простя!- каза момичето.

По принцип не съм от хората, които ще седят и ще подслушват, но в тоя случай любопитството ми надделя. Мисля, че това го прихванах от Сиска. Обърнах се, уж случайно да се направя, че гледам за моето момиче, реално - за да огледам двойката зад мен.

Момичето стоеше, забило поглед в земята, с малко тъжен поглед. Бях изумен. Та нали преди има-няма пет минути пищеше и се радваше на малката верижка на врата си.

-          Ти си знаела? –гледаше я с недоумение момчето.

-          Дани, всичко знам. Как си бил с онази Гергана. Как няколко месеца наред си ме лъгал с нея. Как тя е решила, че повече не иска да се занимава с теб. Знам, че точно тогава ти се сети, че искаш пак да ме виждаш както преди –заговори тя.

-          Лили… защо го казваш сега това? – продължаваше да я зяпа с отворена уста Дани.

-          Защото не мога така. Държиш се добре. Аз съм щастлива, че най-любимият ми човек пак е при мен. Ама знаеш ли, че е някак фалшиво. Аз знам, че си ме лъгал, ти знаеш… Не мога да се зарадвам като хората. Едно такова… истинско щастие. Не мога просто –Лили повдигна глава, за да погледне Дани в очите.

-          Лиле, виновен съм пред тебе… Не те заслужавам. Не знам какво да правя, че да се поправя. Ти защо си толкова добра? –Попита Дани.

Признавам ,че на този етап бях толкова запленен от личната им драма ,че дори не се усещах как открито ги зяпах. Но, те бяха толкова погълнати един от друг, че едва ли щяха да забележат дори и внезапен порой.

-          Даниеле, помниш ли какво ти казах преди две години след първата ни целувка? –Попита момичето.  Дани я погледна смутено.

-          Дани, казах ти, че ти си моята първа любов и няма да се предам. Оставих те да си правиш каквото знаеш с Гергана, защото си има една приказка: „Ако обичаш някой, пусни го да си тръгне. Ако се върне, значи те обича, ако пък не - значи никога не е бил твой.”  Ти се върна, значи сърцето не ме е лъгало – Лили имаше едно такова изражение… от онези, дето просто като ги погледнеш, и нещо те стяга сърцето.

-          Ще ми простиш ли? –запита я момчето.

-          Да. Но това е за последен път. Много боля – каза Лили и го прегърна.

Малко след това ги гледах как се бяха хванали за ръце и вървяха по пътеката. Седнах нормално и замислих. Изневери. Прошки. Реално погледнато аз по-красива от Сиска не съм виждал. В моите очи тя е най-хубавата. И най-добрата.

Въпросът в случая е, като почука дявол на вратата, дали ще му отваряш. Тоя Дани очевидно я обича тая Лили. Тя него… изобщо няма да коментирам. Толкова ли може да е силна една любов, че да прощава човек всичко.

Изведнъж видях, че към пейката, на която седях, се беше затичала Сиси. Имаше зачервени бузи и напрегнат вид.

-          Извинявай! Много ли закъснях? Мама ме накара да ú помагам да избира мартеници за всичките ни роднини! –избухна тя.

-          Сиске, спокойно. Даже не бях забелязал, че закъсняваш –успокоих я. Така си беше де.

-          Ох, добре. Ето ти твоята мартеничка. Дай да ти я закача! – Сиска извади от чантата си мартеница с мече, разкопча ми якето и я закачи на блузата ми.

-          Сисенце, много е хубава… ама меченце? Това не е ли за момиче? –погледнах я леко изненадано.

-          Ще я носиш. Така поне другите жени, като те видят с тая мартеница, ще знаят, че си зает. –заяви Анастасия.

-          Амиии… добре. Ето за теб. – Дадох ú гривничката. Тя пък не я взе, а си подаде ръката. Сложих я.

-          Благодаря, много е хубава! –Сиска ме прегърна и ме целуна леко.

-          Хайде сега да те водя на кафе. Искам да те гледам и да те гледам, и да не спирам да те гледам. Нямаш си идея колко много те обичам, Сисяно! –захилих се, хванах Анастасия за ръка и я задърпах напред.

-          Стояне, какво ти е станало? – започна да се смее Сиска.

След около половин час седяхме в едно малко кафене. На съседната маса беше двойката от парка. Бяха се гушнали и се усмихваха.

Обичам Анастасия и не искам да се сещам, колко много държа на нея, след като съм я наранил.

Искам да съм с нея. Само с нея.

Така ми е добре.