Старата ябълка в двора облече нежно розовата си одежда. Пчеличките жужаха в короната й, опиянение от нейният живителен сок. Няколко големи, пъстри пеперуди кръжаха наоколо.
В ъгъла на градината, растеше една голяма черница. Голите й клони се протягаха като сиви ръце към небето. Лятото децата се качваха на оградата и беряха сладките й черни плодове. Отдолу растяха огрени от пролетното слънцето жълти нарциси.
Къщата бе стара и сива с големи и светли прозорци. Долу имаше обор, а три снежнобели овце се разхождаха из двора. Блеенето им се разнасяше из махалата като тъжна песен. Две малки черно бели агнета подскачаха наоколо игриво. Гонеха кокошките, които се бяха осмелили да влязат в тяхната част от двора.
Там на втория етаж на къщата седеше баба Илина. Тя наблюдаваше черният селски път, който се извиваше нагоре. Топлите й кафяви очи жадно попиваха всяко трептене на дърветата. Белите й коси бяха стегната в плитка, скрита под забрадка. Облечена в черно, овдовяла много отдавна, тя бе отгледала двамата си сина сама, без помощ от никого.
В далечината по пътя видя малко момиче да се задава. Подскачаше весело, а косата му се развяваше от пролетният ветрец. Видя баба Илина в прозореца и махна щастливо. Усмивка изгря на лицето й, а по страните на старата жена се търкулна сълза. Тя бързо я избърса с една кърпички с бродирана червена роза на нея. Стана от дървеният стол и се завтече към вратата. Скоро малкото момиче влезе и озари стаята с лъчезарната си усмивка. Баба Илина за миг забрави болката си.
- Добро утро, бабо! Аз дойдох да те видя! Баба Нели ме изпрати до ъгъла!- зачурулика Мими с усмивка на лицето.
- Добро утро, Мими. Много се радвам, че дойде. Аз те чаках цяла сутрин. Ето, направила съм чай и мекици. Ти обичаш мекички. Седни да хапнем.- баба Илина говореше, а очите й грееха от щастие.
- Да хапнем. Бабо, разкажи ми за времето, когато си била млада. Много обичам твоите истории.
- Ще ти разкажа, мило дете. Ще ти разкажа.-поде баба Илина- Ти знаеш ли, че долу в мазето някога имаше воденица. Воденичният камък е все още там. Цялото село идваше да му мелим брашно. Бяхме много бедни. Едва свързвахме двата края.
- Значи големият камък долу е воденичен. А сега работи ли, бабо? Можеш ли да ми покажеш как работи?- попита Мими.
- Не, мило дете. Воденицата отдавна не работи. Сега купуваме брашно от магазина. Някога не бе така. Бяха трудни времена. Имах три сестри и много често си лягахме гладни. Знаеш ли, че имахме само един кош с играчки. Татко ни ги бе купил. Сега те все още са горе на тавана. Стоят там затворени. Искаш ли да ти разкажа защо татко ги затвори горе.
- Разкажи ми, бабо- Мими жадно попиваше всяка дума, всеки жест на баба Илина.
- Някога със сестрите ми си играехме до реката, която минава покрай оградата. Хвърляхме камъни във водата, носехме с нас бебета направени от парцали. Знаеш и аз често ти правя такива. Един ден се отдалечихме от къщи. Видяхме един изоставен бунар. Решихме да видим какво има вътре. Отворихме капака и аз без да искам си изпуснах куклата. Много се натъжих и заплаках. Кофата, с която се взимаше вода от бунара стоеше горе и аз реших, че ще се хвана за нея и сестрите ми ще ме спуснат долу да си я взема. Хванах се за въжето и сестрите ми ме спуснаха долу. Колкото повече слизах, толкова по-тъмно ставаше. Хвана ме страх, заплаках и точно в този миг цопнах на дъното. Кофата се напълни с вода. Вкопчих се за въжето, забравила за куклата си. Гледах светлината, която бе останала горе. Не смеех да погледна наоколо. Можех да се закълна, че чух до себе си тих шепот: „ Ще останеш тук с мен завинаги!“ Завиках още по- силно. Вече не чувах сестрите си. Само стисках спасителното въже с все сили. Гледах черните каменни стени и се страхувах толкова много. Мина много време, аз все още чувах шепотът на съществото до мен. „ Знаеш ли колко съм самотен тук?!. Не искам повече да бъда сам.“ Точно тогава чух татко си да вика. Стиснах въжето здраво и той ме издърпа. После прибра коша с играчки ей там горе на тавана.- баба Трендафила посочи една дървена врата на тавана.
- Бабо, можем ли да ги взема. Искам да видя играчките?- с разширени очи попита Мими.
- Може, разбира се.- отвърна баба Илина с усмивка.
- Бабо, а кой беше това на дъното на бунара?- заразпитва Мими.
- Ще ти разкажа, но не днес. Хайде сега с теб да нахраним кокошките.
Двете излязоха навън. Слязоха по скърцащата, дървена стълба на къщата. Облаци бяха забулили лицето на слънцето. Пролетта загуби цветовете си. Студеният вятър свиреше в короната на старата черница. Разказваше истории за отминали времена.
© Дора Нонинска Всички права запазени