Ритмично почукване извади баба Илина от прегръдката на съня. „Чук, чук, чук“ и после отново. Сив гълъб кълвеше трохичките, които бяха останали на прозореца. Баба Илина отвори очи и се взря в белия таван. Слънчевите лъчи се процеждаха през дантелените пердета на прозореца и рисуваха чудни златни картини.
Усети силна болка в кръста. Изправи се внимателно и се облегна на стената. Очите й се напълниха със сълзи. Бавно разпусна дългите си, посребрени от времето коси. Взе гребен и започна да ги разресва. Нежно галеше косата си, някога гарвановочерна и гъста, сега бе побеляла и оредяваше с всеки изминал ден. Сплете я отново в две стегнати плитки и седна на ръба на леглото. Загледа се в далечният хълм, който извисяваше снага над селото. Спомни си как някога тичаха там със сестрите си. Хладният въздух с дъх на бор изпълваше дробовете им. Гонеха кафяви катерички, които скачаха от клон на клон. Събираха шишарки и ги носеха вкъщи. С тях татко им подпалваше печката. Разказваше истории стари като света. Баба Илина още помнеше гозбите на майка си Времето мина неусетно като миг. Сега в края на пътя си, тъгуваше по тези мигове. Бленуваше отново да стане дете. Искаше да тича боса по ливадата, а росата да мокри краката й. Спомените за вятъра, който си играеше с косите й беше още жив. Щастливото безвремие все още я опияняваше. Детството й бе нейното сигурно убежище, до онзи ден, в който в живота й влезе момчето от кладенеца. Баба Илина затвори очи и се опита да прогони образът му от съзнанието си.
Излезе навън. Пролетното слънце погали кожата й. Слезе по стълбата, която изстена под тежестта на краката й. Розата в двора бе напъпила. Скоро ароматът й щеше да изпълни въздухът наоколо. Отвори вратичка на кокошарника и кокошките се пръснаха из двора. Точно в този миг чу зад себе си:
- Здрасти, бабо!
Жизнерадостният глас на Мими я извади от унеса.
- Здравей, Мими. Днес трябва да пасем овцете. Искаш ли да дойдеш с мен.
- Да, бабо!- изписука Мими.
Двете поведоха овцете към близката ливада. Там седнаха на едно паднало дърво. Мими погледна баба си с жажда.
- Бабо, разкажи ми някоя история.
- Добре, Мими. Знаеш ли, някога със сестрите ми обичахме да се разхождаме в гората. Там беряхме диви ягоди и къпини. Разказвахме си страшни истории и играехме на криеница. Обичах тези дълги летни дни. Бяхме щастливи там под големите борове. В прохладната им сянка лежахме и гледахме как слънчевите лъчи се процеждат през върховете на дърветата. Взирахме се в облаците, които ни приличаха на зайчета или мечета. Беряхме горски цветя и си правихме венци с тях. След това танцувахме боси и се смеехме до припадък. Един ден бяхме отново там в гората. Както си играехме чухме ръмжене близо до нас. Огледахме се и видяхме голямо, черно куче, което излезе от храстите. То ни гледаше и ръмжене. Моите сестри се качиха на две големи дървета. Аз не можех да помръдна от мястото си. Гледах кучето хипнотизирана право в очите, докато то се приближаваше до мен. Скоро бе толкова близо, че виждах яростта в очите му. Чувах гърленото му ръмжене. Големите му бели зъби бяха оголени, готови да захапат ръката ми. В този миг, то се взря в далечината. Гледаше нещо, скрито в сянката на един голям бор. Започна да скимти, после се обърна и избяга. Главата ми бучеше, но аз бях щастлива както никога до сега.
- Там е било момчето от бунара, нали бабо? Той те е спасил.- попита Мими с детска невинност.
- От къде знаеш това?- учуди се баба Илина.
- Той ми каза. Знаеш ли, че снощи дойде при мен. Сподели ми, че ти си му единствената приятелка. Попита ме дали искам да бъдем приятели. Каза, че е много самотен.- отвърна Мими с детска невинност.
Баба Илина не можа да помръдне. Страхът скова тялото й. Той наистина бе намерил Мими.
© Дора Нонинска Всички права запазени